автор: ma_gi

V

- Знам, че така е най-добре – тъжно промълви Радея
Ангелът разбиращо кимна.
Тя беше взела своето решение. Щеше да се откаже от мъжа, който вълнуваше сърцето ѝ. Отново. Както някога, когато…
- И все пак, ако не си напълно сигурна, все още има време.
Сигурна беше. Но сърцето й не искаше да го приеме. Чакала беше толкова дълго, живот след живот, за да бъдат отново заедно, а сега доброволно се отказваше от него.
Мислите ѝ отлетяха далеч в девствените гори на амазонската джунгла…


Племето куикуро изграждаше селищата си по-скоро като древните гърци, отколкото като племената наоколо. Високи стени ограждаха вътрешността, пресечена от множество пътища и канали. Откритото пространство в центъра, наподобяващо гръцките площади се използваше за дискусии, пазар или гробище – според случая. Каменните жилища бяха разположени амфитеатрално около него. Градини и изкуствени язовири даваха препитание на хората. Жените се грижеха за дома и децата, а мъжете развъждаха риба и се занимаваха със земеделие. Ловът беше забранен. Животните бяха техни братя, а братоубийството не беше позволено…
…Но накъде бързаха всички?
Разтревожените им лица я накараха да тръгне с тях. Отиваха към центъра на площада. Там ставаше нещо.
Ето го Канамахамае, синът на Лугалзагеси, великият вожд на куикуру. Можеше да го различи отдалече. Можеше да го разпознае сред хиляди други - смуглото му тяло, мъжествените черти на лицето му, осанката…
Но защо студената прегръдка на тревогата я стискаше все по-силно и по-силно?
Разбра го изведнъж, още преди тълпата да се раздели и да й стори място да мине. Тя беше дъщерята на жреца и боговете я бяха дарили с вътрешно зрение, което предусеща нещата преди погледа ѝ да ги открие. Усети болката му, а очите ѝ се взряха в стиснатите му устни, пребледнелите му скули, напрегнатите му мускули…
Опитваше се Канамахамае да остане изправен, но тялото не искаше да му се подчини. Олюля се, политна и падна на една страна.
И тогава Нгуни я видя. Стрелата, забита в рамото му.
Никой от племето ѝ не използваше оръжие, но тя беше дъщерята на жреца и знаеше много за отровите, които племената наоколо добиваха и с които мажеха върховете на стрелите и копията си.
Но с какво беше предизвикал гнева им синът на Лугалзагеси?
Уважавано беше племето ѝ. Много бяха лечителите сред хората ѝ, познаваха тайните на амазонската джунгла и предаденото от предците им древно познание за духа и тялото. Затова, когато жреците на племената наоколо, не можеха да се справят, изпращаха пострадалите при куикуро. И благодарни си тръгваха хората от тук - излекувани и извисени. А когато се наложеше да посетят тежко болен, който не можеше да напусне селото си, с почести ги посрещаха и отрупваха лечителите с подаръци…
Какво се беше променило? Каква беше причината, накарала ръката да изпрати отровна стрела срещу най-достойния, срещу сина на вожда?
И тогава, в съзнанието ѝ, изплуваха дочутите разговори, на които сърцето ѝ все не искаше да повярва…
Влюбил се беше Канамахамае. Но не в девойка от своето племе.
Често напускаше земите на куикуро, за да се среща с изгората си. И някой не одобряваше това. Баща, брат или влюбен в девойката младеж, бяха посегнали на живота му?
Примитивни бяха разбиранията на околните племена, други бяха обичаите им, други желанията им. Трябваха им добри ловци, които да се грижат за прехраната и опитни войни, които да защитават племето от враговете. И затова, безполезен щеше да е Канамахамае, нищо че беше единствен син на Лугалзагеси. Кой баща би дал дъщеря си на безполезен човек? Кой брат би позволил такъв позор да застигне сестра му? Кой младеж не би се възпротивил и не би се поддал на кипналата си луда кръв?
Като в сън, Нгуни тръгна след мъжете, които вдигнаха тялото му и го отнесоха в жилището на жреца. Устните ѝ повтаряха, заучени от баща ѝ, молитви, а умът ѝ трескаво работеше. От колко време беше в плътта му отровния връх? Час, два, повече? Колко още му оставаше преди действието на отровата да стане невъзвратимо? Щеше ли баща ѝ да успее да го спаси? Или щеше да го загуби завинаги? Не! Не трябваше да допуска тези мисли да вледенят тялото ѝ и да попречат на разсъдъка ѝ!
Очите ѝ срещнаха угрижения поглед на жреца.
Викали го бяха много пъти. Излекувал бе стотици войни от различни племена. Но и много не бе успял да спаси. Времето - то беше същественото, съюзникът и врагът му срещу всяка отрова.
Наведе се над младия мъж. Очите на Канамахамае бяха притворени. Периодично, конвулсии разтърсваха тялото му. Неразбираеми думи се отронваха от трескавите му устни. После се унасяше и дъхът му почти не се долавяше. Студена пот избиваше по все по-бледото му чело…И отново разтърсващи конвулсии…
Треската се засилваше. Скоро щеше да отмине и парализа да скове мускулите му.
Нгуни забеляза приведената фигура на Лугалзагеси. После погледите, разменени между баща ѝ и вожда. Двамата смели мъже бяха безсилни пред съдбата. Боговете щяха да приберат при себе си Канамахамае…
И тогава се сети за Иратаис.
Познаваше много жени, които бяха търсили помощта ѝ, но до сега не беше я виждала. Нгуни беше дъщерята на жреца! А Иратаис служеше на Богинята-майка и не признаваше върховенството на Бога-слънце, когото почиташе племето.
Легенди се носеха за силата и способностите ѝ. Помогнала беше на много жени да заченат, веща беше в любовните магии, а нерядко, като последна надежда, към нея се бяха отправяли умиращите, на които баща ѝ не можеше вече да помогне.
Трябваше да я намери! Трябваше да спаси Канамахамае, нищо друго нямаше значение.
И тя хукна като обезумяла. По-бързо, по-бързо! Времето беше враг на любимия ѝ. А единственият човек, който можеше да го пребори, беше Иратаис.
- Спаси го! Моля те, спаси го! – изхриптя, едва поемайки си въздух.
Не помнеше как беше прекосила площада и как се беше озовала зад стените на селото, пред скромното жилище на жрицата на Богинята-майка. Нямаше време да забелязва подробностите около нея. Втренчи се в очите ѝ и в този миг беше готова да ѝ даде всичко, което поиска. Всичко!
- Знаех, че ще дойдеш. – очите на жрицата сякаш погалиха изтерзана ѝ душа – Успокой се, Нгуни! Готова съм, но ми трябва твоята помощ.
Каквото поискаше Иратаис, щеше да ѝ го даде. Би ѝ дала живота, душата си, всичко!
- Първо се успокой. Овладей енергията си и ме слушай. Ти вече си опознала част от мистичното знание, баща ти е добър учител. Но все още не знаеш, че благодарение на женската си същност, притежаваш неразкрити способността. Всичко наоколо – земя, въздух, вода, огън - може да ти стане съюзник. Овладееш ли тези енергии и научиш ли се да ги използваш, ти ще притежаваш невероятна мощ…
- Нямаме време, да вървим! – нетърпеливо я прекъсна Нгуни.
- За да помогнеш на някого, не е нужно да си в непосредствена близост до него – усмихна се жрицата – забравѝ, какво си научила до тук и внимателно се вслушай в сърцето си, знам че ще го чуеш, ти си жена и в теб е заложено сътворението…
Нгуни никога не забрави онази нощ, прекарана с Иратаис. Тогава осъзна силата, която притежаваше.
Когато се прибра в дома си, тя не се изненада на подобрението, което беше настъпило в състоянието на Канамахамае.
Той щеше да живее!
А тя направи всичко, което трябваше.
„Можеш да го спасиш или да продължиш да го обичаш – беше казала жрицата - трябва да избереш!”.
И Нгуни направи своя избор.
Никой никога нямаше да разбере защо дъщерята на жреца се отказа от всичко и отиде да учи при някаква жрица на някаква богиня…
…Канамахамае никога не разбра…

…И Рамус никога нямаше да разбере!
Ангелът все още наблюдаваше Радея.
Тъгата, която болеше от нея, го разчувства. Все пак можеше нещо да направи. Можеше поне да поговори без думи със сърцето на мъжа. Просто един разговор за неясния копнеж на луната, за неслучилите се светове, за опиянението, покоя и хаоса…