автор: anonimnik

Светлината- разлистена пролетна клонка,
почука на утрото.
Примижало, излиза то босо,
протяга се чак до облачните гнезда,
и разпилява дъх на открития.
Реката бълболи припряно по детски
и в яд рита камъчета, че не я разбираме.
Небето се раздува - дробове,
освободени от корсет и притеснения.
И в изумяваща прозрачност никне,
нещо крехко и неназовано.
***
Долу- овцете са струпана бяла къделя-
преде се тя бавно, заучено,
в стъпки, последващи стъпки.
Мечтата на старият овчар е
предвидимост, послушание и кротост.
Тук вчерашният ред тиктака бавно,
а всяко утро е повторена молитва,
крита в шепи, пламъче в кандило.
Мирните от буйните са отделени
и това благословено е.
***
Горе- козите кроят хоризонта на ъгли.
С копита протестират равнината,
скала безплодна ражда приключение.
Девойка- лека, като непредвиден жест,
на изненада зарад цвете,
със смях отскачащ върху камъни,
и сипващ се надолу,
се радва на отвърнатия громул.
Пътеки стъпкани не следва -
измисля ги в движение,
и както вятър шета без преграда.
***
Кой прати при овцете този, днес,
заметнал гега връху рамо,
не да подпира слаби стави?
Скучае в послушанието на руната,
сред равното искри намира-
мечти, припомняния, заигравки.
Разтушва се, мелодия разпраща
да обходи върховете,
да прогони наслоявания- сенки.
Диги да руши- непоносимост
и ограничения.
***
Кавалът екне, стига до небето,
спокойно, гладко, доверчиво.
Отвръща песен закачлива-
кристален лъч, пречупен в скален ръб.
Притеглят се в простора глас и звуци,
негонени стадата се омесват.
Под младите тревата се превива,
като безгрижен
божи смях.