автор: ma_gi

ІV

Всичко си беше все същото.
Колкото и да се взираше, Рамус не можеше да види нищо по-различно от обикновено.
Разтърка очи, протегна се и се приготви да стане от леглото. Денят отново бе тук, наситен с предизвикателства и задачки, които очакват своето решение. Колкото и въпроси да бяха породили срещите от изминалата нощ, ежедневието му го очакваше и не приемаше никакви извининения…
Работният му ден мина нормално. Заедно с колегите си от научноизследователския институт разработваха нова по-ефективна компютърна програма за усъвършенстване на вече съществуващата „Какво е добре да се прави днес”.
С този софтуер се правеха специални метеорологични прогнози, използвани при отглеждането на земеделски култури. Програмата беше от изключителна важност за планетата, тъй като благодарение на нея, добивите бяха нараснали с петдесет процента, а с осемдесет процента бяха намалели въглеродните емисии и разходването на сладка водата
Имаше проблем с измервателните уреди и сложния алгоритъм, който изчисляваше климатичните особености и който даваше препоръки какво да се прави във всеки един момент със земеделската реколта. През целия ден работиха за отстраняването му. Формулите и сложните математически изчисления го бяха погълнали напълно, но сега, на път за в къщи, отново изплува снощният сън.
Какво беше важното решение, което трябваше да вземе? А и онова „Сбогом!”, изречено от Радея…
Трябваше да я види. Може би тя знаеше отговорите на въпросите му.
И той се отправи към библиотеката.
Залезът беше в разгара си. Огненочервените лъчи на слънцето се отразяваха в прозорците на сградите, сякаш стотици малки слънца бяха дошли да се сбогуват с отминаващия ден. Ярката светлина скоро щеше да отстъпи пред настъпващата нощ и земята щеше да се оттегли на заслужена почивка. Но той знаеше, че няма да може да заспи, преди умът му да узнае отговорите, които не му даваха мира.
Отвори тежката врата на библиотеката. Осветлението вътре се включи и Рамус се заоглежда наоколо. Радея не беше тук. Дали вече си беше тръгнала или изобщо не беше идвала днес? А може би беше още наблизо и ако побързаше щеше да я настигне…
Погледът му беше привлечен от отдалечаващата се по пътя жена. Не можеше да различи чертите ѝ в спускащия се здрач, но набързо излезе и закрачи след нея.
Почти я беше настигнал, когато тя, сякаш изчезна в уличката, встрани от главния път. Ускори крачка и когато стигна и той до пресечката, започна да се взира в размиващите се в мрака силуети на къщи и дървета.
Не я видя.
Поне в първия момент.
Но когато погледът му свикна с тъмнината и сенките, все пак я забеляза. Беше седнала на земята и държеше крака си. Ръцете ѝ бавно се движеха над него.
Приближи се.
Не, това не беше Радея.
Разочарован, се канеше да я подмине, когато тя го попита:
- Защо не действа?
- Кое?
- Стъпих накриво и се опитвам да премахна болката, но не се получава.
- В градчето е така. Живеем, без да използваме силата си. Способностите, които притежаваме, нямат сила тук.
„За което май започвам да съжалявам. Ако ги използвахме, вече щях да знам отговорите…” – помисли си Рамус, а на глас попита:
- Отскоро ли си в града?
- Нанесох се вчера. – отговори жената, като спря да извършва движенията с ръцете си и се опита да стане.
- Нека да ти помогна!
Младата жена бавно се изправи, хвана ръката му и се отпусна на нея. Опита се да стъпи, но залитна.
- Няма да можеш да ходиш. Ще те изпратя до вас.
- Съвсем близо е – съгласи се тя.
Рамус я прихвана през кръста и двамата бавно запристъпяха по пътеката
„Има хубава фигура” – помисли си, докато се опитваше да освободи лицето си от буйната ѝ коса.
- Още не си свикнала с каменните улички. Сигурно идваш от мегаполисите.
-Да, така е. Не ми се е налагало до сега да вървя. Просто използвах мисълта си, за да стигна, там, където искам.
- Защо си тук? –полюбопитства Рамус.
Жената до него не отговори.
- Е, всеки, който е избрал това градче, си има своите причини. Не е нужно да споделяш с непознати.
- Да, не е.
И двамата продължиха бавното си придвижване в мълчание.
- Странно е, че изпитваш болка – наруши мълчанието той, докато ѝ помагаше да влезе през ниската порта.
- Да, странно е – потвърди тя, отпускайки се върху градинската пейка с болезнена гримаса.
- Е, аз трябва да тръгвам. Стъмва се. Тук не нарушаваме правото на душите да се освободят от телата си и да учат през нощта.
- Остани още малко! – помоли го тя.
Рамус се вгледа по-внимателно в жената пред себе си. Беше усетил допира на буйната ѝ коса и на стройното ѝ тяло, но сега забеляза очите ѝ. Имаше нещо странно и омагьосващо в погледа ѝ. Нещо, което докосваше непознати кътчета в душата му и предизвикваше усещания, които не познаваше.
Искаше да остане.
- Не е хубаво да замръкваш с непознат у дома си – усмихна се той.
- Добре – съгласи се тя.
- Но, може би, ако ми кажеш името си…
- Ел.
Вече не бяха непознати. Всъщност, като се замислеше, от първия момент с нея, се чувстваше така, сякаш бяха приятели, които се срещат отново след дълга раздяла и времето, когато не са били заедно, просто е изчезнало някъде.
- Наистина ли не си оставал буден през нощта?- смръщи веждите си в почуда младата жена.
- Не, не съм.
- Тогава всичко е толкова различно! Ето, сега имаш възможност да го разбереш.
Искаше да разбере.
- Ще донеса вино – неуверено предложи тя.
- Не е нужно. Просто ще поостана още малко.
- Добре – отново се съгласи тя.
Замълчаха.
Нощта се спускаше върху земята. Постепенно замираха всички шумове и тишината се възцаряваше навсякъде. Луната започваше величествената си обиколка, съпътствана от звездната си свита.
За първи път Рамус се потапяше в дълбините на мрака. Беше вълнуващо и ново. Беше предизвикателно и омагьосващо като очите на жената до него. Като устните ѝ…
- Наистина трябва да тръгвам.
Искаше да остане.
- Добре.
- Ще намина утре да видя дали всичко е наред.
- Да.
- Лека нощ, Ел!
- Лека!
Трябваше да си тръгне! Непознатите усещания го караха да се чувства несигурен. Приятно бе да мълчи с тази жена, да се остави да го завладеят странни емоции.
Жената, нощта, непонятните сънища…
Бързо излезе, защото не можеше да овладее емоциите си и не знаеше какво щеше да се случи, ако беше останал дори още съвсем малко.
Мина покрай дома на Радея. На идване не беше забелязал, че е съвсем близо до този на новата му позната.
Прозорците не светеха. Навярно вече пътуваше в невидими за сетивата светове.
И той трябваше да го направи.
Отдавна трябваше.
Отвори вратата на дома си и без да включва осветлението, така както си беше с дрехите, легна, но очите му не искаха да се затворят.
Не му се спеше. Искаше да се наслади още малко на нощния хлад, каращ кожата му да настръхва, да погледа посребрените нощни силуети на дърветата в градината, да изживее копнежите, покълващи някъде дълбоко в сърцето, отново и отново да преживява странната среща…
Нощем, сякаш нищо не беше същото.
Защо до сега не го беше забелязал?

И тази кръгла луна!
Колко ли години обикаля като вярна жена, заедно с този свят?
Без да е досадно близо, оставяйки му достатъчно разстояние...
Отдалечава се, изтънява, почти изчезва, но той знае, че тя е там и че всичко ще бъде наред. Знае, че макар и далече, там някъде, тя подрежда хаоса, за да може той да бъде свободен за себе си, знае че отново ще я види как бавно изплува с прилива – замислено кръгла и тъжна.
И тогава тя ще напомни за себе си.
Ще опъне чувствителни струни и ще изпълни душите с неясен копнеж, с непреодолима тъга, за онова, което можеше да бъде, но не е...
Защото без нея, той няма да е същия. Незащитен от хаоса, изоставен на собственото си его, ще залинее, прегърнал пороците и бавно, малко по малко, ще започне да се разпада. Защото приливите вече няма да ги има, а с тях завинаги ще е изчезнала и тя.
Дали някога някой е питал луната харесва ли й тази роля?
Едва ли!
Толкова години са я опипвали хиляди мъжки умове, опитвайки се да я разгадаят и да проникнат в непостоянната ѝ същност, без да могат да си обяснят защо понякога е толкова близо, толкова даващо кръгла, а понякога толкова далечна и отчайващо едва забележима. Умът няма сетива, с които да го проумее. Но душата! Тя усеща, тя знае и разбира тази необяснима тъга.
Тъга... душа... луна...
...Жена...
Жената не би я осъждала, ако някой ден реши да го напусне. Тя ще разбере, защото е поела в себе си страстта на онези няколко минути, в които всичко е излязло от обичайния си ритъм и под изплашените погледи луната се е сляла със слънцето. Ден след ден, нощ след нощ, тя е тъгувала по онзи неясен копнеж, че някъде там има хиляди неслучили се светове, зовящи името ѝ, молещи я да ги избави от хаоса и да ги дари с покой. И ето го усещането – незабравимо и опияняващо. Да, тя може да последва светлината и от изгарящите ласки да съгради безброй светове и вселени... Но очите - изплашени, ужасени, молещи – я връщат при него. Защото без нея той ще рухне, ще се разпадне на малки частици.
И тя се откъсва от неслучилите се светове и вселени.
И всичко пак поема в обичайния си ритъм.
В очите няма ужас, но в душите е останал онзи неясен копнеж...

„Какви бяха тези странни мисли?” – успя да се запита, преди да потъне в обятията на Морфей.
Утре щеше да мисли, утре щеше да търси отговорите…
… и утре отново щеше да види Ел.