автор: ma_gi

ІІІ

Нощта означаваше дълбок и здравословен сън за телата, но упорита и усилена работа за душите. Разбира се, че и през деня наставниците и ангелите-пазители се навъртаха наоколо, но малцина се намесваха в земните дела. Ала когато светлината изчезнеше зад хоризонта и всичко потънеше в тишина, небето заприличваше на оживена железопътна гара с безброй разминаващи се влакове, сфетофари, светещи табла и разписания, пристигащи пътници и нетърпеливо сновящи из нея посрещачи. После всички изчезваха нанякъде, а мястото им заемаха все нови и нови ангели и хора. И така, докато първите слънчеви лъчи не докоснеха хоризонта и обагрено в нежнорозово, небето не изпратеше обратно към земята своите гости…
- Бях на съвета. Луцифер се върна и всичко вече ще е различно – ангелът го погледна и продължи – Можеш да се откажеш. Когато правехме планове за живота ти на земята, не сме предвиждали появата му.
- Четох Шекспир – замислено отговори Рамус, сякаш не чул думите на своя ангел-пазител.
- Знам.
- Забравих, че знаеш всичко за мен. А дали бих могъл да поговоря с
него?
- Не мисля. Но ще те срещна с някой друг, който знае много за човешката болка. И все пак, след срещата трябва да ми дадеш отговор.
- Отговор на какво?
Ангелът си тръгна без да му отговори, а мъжът се озова пред старинна беседка, оформена като малък павилион. Стените ѝ, боядисани в бяло и синьо, бяха скрити от розовите храсти наоколо и той не можеше да различи силуетите на хората, които бяха в нея, но чуваше гласовете им.
- Харесах „Албум без картини” и мисля че децата ще уловят чувствата и емоциите в твоите разкази.
- Приказките ми са по-популярни. Защо избра точно това?
- Както сам казваш, в него са събрани само бегли скици и ще провокират детското въображение да дорисува останалото…
Вече беше съвсем близо и виждаше лицата им.
- Постимус? Странно е, че те срещам тук – зарадва се той – Макар че ангелът ми обеща друга среща.
- Е, ангелите спазват обещанията си. Запознай се с Ханс Кристиан
Андерсен. Тъкмо му разказвах за децата.
При произнасянето на това име, Рамус се вгледа по-внимателно в слабата фигура с непропорционално дълги крайници, буйна кестенява коса, малки сини очи и гърбав нос. „Природата съвсем не е била щедра към него” - помисли си той. И не само откъм външността му. Познаваше биографията му. Суровия климат на Дания беше оставил своя отпечатък върху меланхоличния му и изпълнен със страхове живот, а и семейството му бе допринесло немалко за странната личност, в която се бе превърнал. Баща беден обущар, майка алкохоличка, психично болен дядо, леля сводница и полусестра проститутка, няма как да не оставят тежки следи върху целия му живот.
А може би, точно всичко това на куп беше помогнало да се появят на бял свят едни от най-прекрасните приказки, написани някога. Едва ли има някой, който да е успял по-добре да нарисува с думи човешкото страданието и болка, превръщайки ги в нещо толкова красиво. Малката кибритопродавачка, Елиза с ризите си от коприва, грозното патенце, Кай, Герда и снежната кралица, Палечка и храбрият оловен войник…
- Трябва да вземем решение – гласът на Постимус го върна в настоящето - Светът ни ще се промени. Ние - също. Луцифер се завърна и никой не знае какво ще се случи.
- Всички само за това говорят – като на себе си промърмори Рамус.
- Страданието е като огъня – намеси се в разговора писателят – калява душите. Някои се топят, други се огъват, но има и такива, които излизат по-твърди. От тях Бог кове оръжията си…
- Не се страхувам от страданието – прекъсна го Рамус - Всичко на земята е толкова хубаво, но винаги съм знаел, че нещо липсва. Ако е дошло времето това да се промени, така да е! Не ме е страх!
- Тук никой не се страхува – усмихна се Андерсен – но когато слезем в материята, а Луцифер е на свобода, тогава забравяме кои сме и умовете ни рисуват безброй страхове. Той притежава онази най-тъмна част от душите ни, а борбата със себе си, е най-трудната битка. И най-красивата, когато сърцето излезе победител. Но понякога в него се настанява умората, огорчението или примирението и човек спира да се бори. Дори да не позволим в нас да покълнат озлоблението и жестокостта, това вече е загубена битка. След нея, душата няма да продължи напред, а ще остане в ниското и ще мине много време преди отново да има шанса да научи своите уроци. Знам, че сега си мислиш, че ще трябва да се бориш с обстоятелства и хора, дори със самия Луцифер, но борбата всъщност, ще е единствено с теб самия. Ще трябва да преодоляваш мисли и чувства, породили се от онези мрачни кътчета на душата ти, които почти не познаваш. И, повярвай ми, никак няма да е лесно!
- Понякога имам чувството, че вече съм преживявал такива битки.
- О, със сигурност! – разбиращо кимна Постимус – повечето от нас
многократно са слизали в материята, но докато не прекъснем нишката на живота, който водим в момента, няма как да осъзнаем истинския отговор на въпросите, които си задаваме.
- Освен това, – продължи писателят – сега ще стане много трудно прилагането на духовните закони. Особено трудно ще ти е да обичаш тези, които ще наречеш свои неприятели. И не просто да го правиш на думи, а да обичаш ежедневно, ежеминутно, без да очакваш да разберат любовта ти, да обичаш, когато всичко наоколо крещи да направиш обратното. Ще трябва да свикнеш с чувството за вътрешна самота, дори да си заобиколен от много хора, като част от усещането, че не си обичан, че не си разбран, забравяйки, че всички сме братя и споделяме един общ път и че се нуждаем един от друг, за да напредваме по него.
- С теб, приятелю, - отново се намеси учителят – сега живеем в един
почти райски свят, следствие на безусловната човешка любов, а ще трябва да се научим да съществуваме в истинския ад, породен от завръщащия се с Луцифер, човешки егоизъм. И от волята на всеки един от нас ще зависи да успеем да трансформираме този егоизъм в любов.
- Все още не разбирам какъв е смисълът на всичко това – свъси веждите си младият мъж.
- Смисълът, драги ми Рамус, – продължи уверено Постимус – е
еволюцията в способността на всеки един да обича, да чувства и да знае, преодолявайки и калявайки се в препятствията по пътя.
- Но ние и сега обичаме, чувстваме и учим. Вярно, че го правим в един почти идеален свят, но и тук, горе, нещата също са идеални и никой не се оплаква от липсата на препятствия.
- Тук не е същото! – Андерсен продължително се вгледа в Рамус – За
да мечтаеш, да си представяш и да градиш реалностите си, ти трябва да съществуваш. Единствено физическото тяло дава усещанията, които душата може да изпита върху себе си, да експериментира, да трупа опит по собствена воля и да се учи от собствените си грешки.
- Струва ми се, че не помагаме много на младия ни приятел – усмихна се отново Постимус – И тъй като ти умееш да изтръгваш от душите чувства и отговори по неповторим начин, мисля, че ще е по-добре да му разкажеш някоя от твоите истории.
Писателят загадъчно се усмихна.
- Вярно, че приживе имах много страхове – обърна се той към Рамус – затова не пожелах да смекча грозотата си тук. Искам винаги да ми напомня за грозните патета, които рано или късно се превръщат в красиви лебеди. Видът ми не ми позволява да забравя силата на преживяванията си във физическия свят. Винаги съм искал, четейки написаното от мен, хората да станат малко по-добри. Това ми помогна да съхраня душата си в онези тежки времена. Може би ще помогне и на теб.
Двамата с Постимус се изгубиха някъде и Рамус остана сам в
старинната беседка.
В ръцете му, някак, се беше озовал лист хартия, изписан с красиви букви. И заедно с розовите храсти наоколо, разказваше една от чудесните лунни историите на талантливия писател:

Ханс Кристиан Андерсен „Албум без картини”

Седма вечер
Покрай брега се простира свежа и уханна гора от букове и смърчове, където напролет се заселват ята славеи. До самата гора стига морето, вечно променливото море, а между тях се провира широк междуградски път. По него преминават кола след кола.Обикновено не ги следвам с очи, а ги оставям да пътуват към своята цел, понеже има едно място, върху което най-често спирам погледа си - исполински праисторически гроб. Между камъните избуяват къпини и трънки, а природата е разпростряла над това късче земя цялата си поезия. Преминаващите хора биха могли да се затрогнат и мълчаливо да се насладят на вълшебната красота. Ала не! Хората не са такива, те непрестанно дърдорят. Нека да ти разкажа какво чух там снощи:
И така - първо пристигнаха двама богати земевладелци.
- Могъщи дървета - рече единият.
- От всяко можем да нарежем поне десет коли дърва - отвърна другият. - И само като си помислиш колко ще спечелим от тях в една сурова зима! Миналата година изкарахме по четиринадесет талера за товар.
И си тръгнаха.
- Ама че лош път! - чух от друга кола.
- Виновни са проклетите дървета - отговори някой. - Спират въздушното течение и морският вятър тук се завихря.
После дотрополя пощенската кола. Всички пътници естествено спяха. Както винаги на най-красивото място! Пощальонът наду своя рог, ала мислеше само за едно: "Свиря хубаво и тук звучи много добре. Дано се хареса на пътниците!" Тъй суетен бе пощальонът. И колата отмина.
Долетяха двама момъка на коне. "Охо, младост и огън в кръвта!", помислих си. Те с усмивка загледаха към покритата с мъх могила и тъмния храсталак.
- Бих се поразходил тук с дъщерята на мелничаря - рече единият, а после препуснаха по пътя.
Цветята ухаеха, въздухът бе прозрачен и спокоен, морето и небето се сливаха в едно. Отново се зададе кола. Голяма кола с шестима пътници - четирима спяха дълбоко; петият мислеше за новия си летен костюм, който сигурно щеше да му стои добре; шестият потупа кочияша по рамото и го запита дали купчината камъни е някаква забележителност.
- Не - отвърна кочияшът, - това си е най-обикновена купчина камъни, ала дърветата са забележителни.
- Как тъй?
- Да, те наистина са много забележителни! Знаете ли, когато зиме сняг затрупа всичко и пътят се губи, не виждаш нито началото, нито края му, тогава дърветата са моите пътеуказатели. Само като ги погледна и вече знам накъде да карам, та да не падна в морето. Затова забелязвам дърветата и ги наричам забележителни.
После дойде един художник. Не изрече нито дума, но си подсвиркваше, а очите му блестяха. Славеите пееха, един от друг по-хубаво.
- Затворете си човките! - викна той, извади молив и си записа всички цветове, които откриваше. - Синьо, лилаво, тъмнокафяво, може да излезе чудна картина. - Виждаше всичко като огледало, което съвсем точно отразява света. И при това си подсвиркваше марш от Росини.
Накрая дойде едно бедно момиче. То се отпусна край праисторическия гроб и сне товара от раменете си. Красивото ѝ бледо личице, сред което светеха очите, се наклони цялото в слух към гората. Момичето се загледа към морето и небето, сключи длани и произнесе "Отче наш". Навярно самата тя не проумяваше чувството, което я обзе, но аз зная, че и след години ще си спомня този миг, а картината, която виждаше, ще е много по-красива от тази, която художникът щеше да нанесе върху платното си. Съпроводих я с лъчите си, догдето зората не целуна челото ѝ.

Думите накараха Рамус да се замисли.
Такива ли щяха да станат хората, които познаваше? Щеше ли да може да живее в подобен свят. И как ли щеше да се промени самият той?
Нямаше много време за размисъл. Ангелът му беше казал, че ще очаква отговора му след срещата, но не се виждаше наоколо. Може би усещаше, че все още не беше съвсем готов, а никой ангел не би принудил човек за каквото и да било. Трябваше сам да вземе своето решение…
- Здравей, Рамус! – женският глас почти до ухото му, прекъсна размислите му.
- Радея? И ти ли си тук?
- Всички пътуваме, когато напуснем телата си, докато спим, нали? –
усмихна се тя – И понякога, се срещаме. Аз вече взех своето решение. Но ти, май, все още се колебаеш?
- Не знам. Неизвестното винаги ме е привличало. Може би вече съм решил, просто все още ми трябва време да го осъзная напълно. Да започнеш живот, съвсем непознат и различен, от този, който водиш в момента, винаги си е малко стряскащо. Сигурното, което познаваме, все ни тегли към себе си, колкото и да ни се ще да се хвърлим в непознати приключения.
- Да промениш живота си, означава също и да прекъснеш връзки с
хора и места… - гласът на Радея звучеше като тъжна музика – И да заживееш с последствията от своя избор. Понякога трябва да виждаш същите тези хора, да минаваш покрай същите тези места, а да осъзнаваш, че твоето място вече не е там… Сбогом, Рамус!
- Защо „Сбогом!”? – извика той след отдалечаващата се женска фигура, но тя само помаха с ръка и се стопи в далечината.