автор: Perunika

(Из личния архив на Перуника Майска.
Празнична почерпка за Марта. И който още се присламчи.)

Вчера правих за пръв път крем карамел. Не беше толкова страшно, колкото е според легендите, но се оказа по-дълго и по-смешно. Тоест смешното го произведох аз, а дългото си беше обективно.
Като начало си потърсих рецепта в интернет (къде другаде!*), но явно конкуренцията там толкова се е ожесточила, че кулинарните съветници вече се мъчат да привличат последователи не само със съблазнителни картинки, но и с литературни излияния около готварското си изделие. Ако исках да чета ода за крем карамела, щях да си я напиша сама, благодаря.
Накрая намерих един сайт със сравнително по-семпли указания, в който литературната част беше струпана в началото, така че можеше удобно да се прескочи, и запретнах ръкави.
Понеже легендите ме бяха изпълнили със страхопочитание пред високото изкуство на крем-карамеленето, а и интернет обзорът само го затвърди, реших по изключение да следвам съвсем точно указанията и да не замазвам количествата и процедурите. Затова преди да започна, си подредих чинно всички необходими продукти в съответните количества.
Разбих яйцата и захарта, добавих плавно млякото, а след леко колебание - и ванилията (в рецептата бяха пропуснали да кажат на кой етап да се сложи тя), оставих сместа да й мине световъртежът и се заех с карамела.
Сипах в касеролката (както беше по спецификация) една лъжица вода, една лъжица лимонов сок (истински - моя скромна импровизация) и люснах смело захарта. В този момент ме бодна едно подозрение, което скоро се оправда - бях разменила двете захари. Според рецептата трябваше да забъркам крема с половин чаена чаша захар, а карамела - с шест супени лъжици захар. Затова си бях приготвила една чаша, пълна до половината със захар, и една купичка, в която добросъвестно отмерих шест лъжици захар. Купичката обаче беше заминала в крема, а чашата вече се здрависваше с лимоновия сок на котлона.
За кратко ме изпълни надеждата, че може би между половин чаша и шест лъжици няма голяма разлика. За по-сигурно извадих захарницата и за проверка изсипах шест лъжици в чашата. Истината се оказа горчива - шест лъжици излязоха значително по-малко от половин чаша.
Но нямаше връщане назад, затова последва кратък екшън, при който с едната ръка бърках карамела, с другата държах миксера, с третата сипвах още захар в крема, който тъкмо се беше успокоил, но сега пак се изнерви, а с четвъртата се почесвах, чудейки се дали вече не съм погубила първия си крем карамел.
След малко оставих крема да се цупи в купата си и насочих цялото си внимание към карамела. Винаги съм подозирала, че карамелът е подло създание, но нямах представа, че е чак толкова подло. Стягаше се неумолимо бързо и колкото и да го увещавах да покрие равномерно купичките, той се спаружваше на капки, развлачваше се на конци и изобщо се инатеше по всички възможни начини. Накрая от чиста злоба дори капна на котлона, за да ми се прави на мъченик и да ме преследва още дълго с укорителния си мирис.
Трябваше да се примиря, че купичките ми приличат на борови дънери с избила по тях смола във всички посоки, и да се надявам нещата да се оправят по-нататък от само себе си. Подозирах, че карамелът няма да издържи на напрежението в печката и пак ще се разтопи, заемайки полагащото му се място под крема. Никога не бях виждала крем карамел, в който кремът да стои върху кехлибарено твърд карамел на бучки, и се надявах да не съм аз първата, постигнала това кулинарно чудо.
И така, изсипах крема върху карамела и ги оставих да се оправят както знаят помежду си, а аз се заех да наливам внимателно водата за водната им баня, защото наближаваше сюблимният момент на печенето. Според легендите, слуховете и интернет съветниците печенето на крем карамел е нещо средно между непостижимо изкуство и черна магия. Освен това то застрашава неопитния (пък и опитния) кулинар с най-големия позор - да му останат шупли в крем карамела. Доколкото се простират езиковите и техническите ми познания, шуплите са кухини в някакво вещество, така че не ми беше много ясно как в нещо толкова разпльокано като крем карамела ще останат кухини - аз поне не бях виждала крем карамел на дупки, - но щом експертите твърдяха, че това е обичайна опасност, сигурно беше така. Вкарах тавата в предварително загрятата печка, като се разкъсвах между страха си да не се опозоря с шуплест крем карамел и любопитството си да видя крем карамел на дупки. Реших да погледна позитивно на нещата и да приема, че ситуацията е win-win, а не lose-lose. С шупли или не, четири яйца, изпечени с мляко и захар, все трябваше да стават за ядене, дори и да не успееха да заслужат гордата титла крем карамел.
Всички рецептурници бяха единодушни, че крем карамелът се пече на ленива фурна (за да не стане на шупли, разбира се). По отношение на времето обаче цареше разнобой. Моята рецепта беше в оптимистичния край на спектъра с един час време за печене. Други предричаха три часа киснене във водната баня. Освен това беше пълно със строги предупреждения да не оставям водата да заври (за да не стане крем карамелът на шупли!), а ако забележа наченки на завиране, да й вея с ветрило, да й разказвам приказки, за да се захласне и да спре да мърда, или да й падна на колене и да я моля да не ми шупва крем карамела. Ако това не помогне, да намаля малко фурната или да досипя студена вода. Това последното не беше много разумен съвет, при положение, че водата в тавата трябваше да стига до ръба на купичките (за да не се получат шупли в крем карамела!). Намалих фурната.
Трябва да призная с печал, че оптимизмът не винаги се оправдава. Единият час дойде и си отиде, а моят крем още се подпличкваше във водната си баня и беше крем само по име, но не и по консистенция. С мрачна решимост му заявих, че ще седи там, докато се кремоса или изгори, което се случи първо, ако ще да се пече до другата неделя.
След около два часа и половина кремът се предаде и придоби вид на опечен. Реших да му повярвам и го извадих от фурната. Освен красивите стъклени купички бях сложила и три грозни порцеланови чаши (сместа се оказа повече от купичките), които щяха да го играят дегустаторски проби. За по-сигурно тествах две проби - едната отгоре надолу, другата отдолу нагоре, тоест единия крем карамел го изядох направо от грозната чаша, а другия го захлюпих и изсипах, за да го видя ще стои ли прав и окарамелен, както повелява традицията.
Невероятно, но факт - стоеше. Прав и окарамелен. Е, малко дребничък се оказа, земното притегляне май му дойде много и той се посниши, очаквах да излезе по-снажен левент, но като за дебютант изглеждаше много автентично.
Докато облизвах лъжицата, си правех изводите от цялото начинание:
1. Няма смисъл да следвам толкова предано рецептите и да си редя продуктите, понеже накрая пак ще успея да ги объркам. Ако бях вадила нещата, когато ми потрябват, нямаше да разменя двете захари.
2. На карамел вяра нямай. Не стига, че не щеше да се разлива по купичките, ами част от него се вкопчи в касеролката и категорично отказа да излезе оттам, дори и при заплахата да го измия и изобщо да не види крем. Измих го, но си беше чиста разсипия. Следващия път няма да има никакви такива екстри като собствена касеролка - захарта и лимонът се срещат направо в тавата, карамелизират се на място, изсипва им се кремът и да се оправят нататък сами. Никакви водни бани и прочее глезотии.
3. Времето за приготовление, дадено в рецептата, е равно на диаметъра на окръжността. За да получиш цяла окръжност (била тя крем-карамелена или друга), трябва да го умножиш по числото пи.

Най-лошото е, че така и не разбрах имаше ли крем карамелът шупли. Ако е имало, значи не съм ги познала. Сега чакам домашният кремолог да се произнесе.


* В митичната вече аналогова епоха, в която съм израсла, съществуваха две готварски книги, много подобни, но все пак с някои разлики, и всяка уважаваща себе си домакиня имаше поне едната от двете. Когато достигнах възрастта, в която на човек почва да му става неудобно, че знае да прави само бъркани яйца, реших да се снабдя с готварска книга, за да ме научи на някои основни тънкости. За нещастие, кулинарното ми самоосъзнаване съвпадна с избухването на демокрацията, което помете не само всички книги от книжарниците, но и самите книжарници от сградите, в които се помещаваха. Самиздатът и уличната търговия с книги вече набираха скорост, но времената бяха възвишени и се издаваха предимно забранени или репресирани автори и никой не се занимаваше с такива еснафщини като готварството. Накрая намерих една хилава книжка с рецепти и от немай-къде си я купих. Това беше може би една от първите лястовици на бурната кулинарна пролет, която ни връхлетя няколко години по-късно с всевъзможни разпадащи се и неугледни, но многобройни готварски рецептурници, впоследствие израсли в жаркото си лято до достолепни томове с картинки и здрави корици, за да съзреят наесен в луксозни издания, покриващи целия гастрономичен диапазон от боб по селски и сутляш през тирамису и пълнена пуйка с кебапчета до тофу с лански кълнове и смути от натурални еко-био-зарзавати от другия край на света. Но вече беше късно - кандидат-кулинарите междувременно бяха емигрирали отвъд дигиталната завеса, където неизброими ентусиасти шляпаха бодро сред тигани, мерудии и картинки и раздаваха акъл с големия черпак.