автор: anonimnik

Дворът почива,
прибрал до последно
късното слънце.

На кравайче куче
не сънува гонитба,
не трепва с уши.
Мълчанието му
е страж на тишината.

Баба
пее песен
със забравени думи.
Държи светлината в скут,
а тя доволно мърка.
Не брои до утре,
не търси отгоре —
на стената опира гърба си,
а на оградата — погледа.

Между тях
земята диша равномерно.

Споменът ми, вместен е там,
където нищо не липсва
и нищо не плаши.

Дом
за душата.