автор: Bademka

Всичко започнало в един сив полумрак, когато Аглая, отново притисната от собствената си безпомощност, се приближила до Амнезия (Острата). Тя не говорела силно – подлите хора винаги шумят само когато са в тълпа. Сега тя пак пошушнала, гласът ѝ бил като съскане на змия в суха трева:
- Чу ли новината? Алберт гасне... Разболя се фатално! И знаеш ли защо? Заради Аркси! Тя му изпи жизнените сокове със своите прокълнати стихове. Тя реди думите си така, че да ни погуби всички с буквата А!

Амнезия ококорила очи, умът ѝ, и без това размит от злоба, веднага попил отровата. Тя изтичала на площада, размахвайки счупената секира, и започнала да крещи срещу небето:
- Вижте я тази Аркси! Какъв е този псевдоним? Аркси-маркси! На какво прилича това? Тя пише стихове, а те ни убиват! Всички с буквата А сме обречени заради нейните рими!“

Хората на площада замръзнали. Гледали Амнезия с ококорени очи, дърпали децата си настрани и се кръстели
-Тази жена е обсебена - шепнели те - Вижте как се гърчи, как очите ѝ искрят от някакъв чужд, болен огън. Дали не е изгубила и последната капка разум?

А през това време, далеч от този панаир на лудостта, Аркси седяла в своята светла стая. Тя не композирала шумни маршове, тя пишела думите си тихо. Пред нея лежал бял лист, върху който се раждали стихове – чисти, силни и спокойни. Тя знаела, че докато Аглая шушне отрови, а Амнезия крещи подигравки срещу името ѝ, нейните думи ще останат.

„Смешно е,“ помислила си Аркси, докато семейството ѝ се смеело в съседната стая. „Те ме обвиняват за болестите си, докато сами си подливат отровата в душите. Пазете си Алберт, пазете си буквата А и си вярвайте на приказките. Моите стихове са лек за тези, които имат сърце, а за вас... те винаги ще бъдат огледало, в което ви е страх да се погледнете.“

Тя оставила перото и се усмихнала. Тишината на Аркси била по-силна от целия техен азбучен хаос.