автор: mitkoeapostolov

Наскоро в есето си "Притури са Дельо Хайдутин" разсъждавах какво значи да си българин. Тази седмица ми се случи нещо, което допълни разсъжденията ми по този въпрос.


От дете събирам монети. В процеса на разчистване и преместване на всичките ми вещи от апартамента на родителите ми в моя собствен открих старата си детска колекция. Закупих класьор, подредих монетите в него и детското ми увлечение доби професионален вид. Най-красивата и впечатляваща част са българските монети - от трето българско царство, комунизъм, начална демокрация, късна демокрация и евро. Показах я на племенниците ми и като видях интереса им, реших да сглобя по един класьор и за тях.


Тъй като си бях оставил от българските левови монети само за себе си, отидох до централната банка да закупя два комплекта и за племенниците ми. На входа заварих опашка. Чаках половин час преди да ме допуснат до залата. Когато дойде моят ред, заявих желанието си пред касиерката. Тя ме погледна с втрещен поглед, все едно я попитах дали ще ми продаде килограм наркотици. Отне ми няколко повторения и разяснения преди да разбере, че наистина искам да закупя лева с евро, а не обратното. В този момент на другите каси всички останали от опашката обменяха своите левови монети за евро. Банката беше пълна с чували от тях, но касиерката ми заяви, че не може и не жалае да ми продаде няколко. Това ми се стори абсурдно - централната банка следва да извършва операции и в двете посоки, поне за шест месеца след въвеждането на еврото.


Касиерката ме върна в реалността със забележката - "Трябваше да предвидите и да си оставите от левовете монети, преди да ги смените за евро". Помислих си да обяснявам, че по принцип се разплащам електронно и че всъщност се касае за колекция, но всичко в погледа и отношението й ми каваше, че ще си загубя времето.


Склоних глава и напуснах банката. Реших да мина през женския пазар да си напазарувам. Тъй като беше петък, на няколко от сергиите имаше българомохамедани от Юндолския проход. Хрумна ми да попитам дали не пазят необменени левови монети. За мое учудване не само пазеха, ами и ми продадоха всичко, с което разполагаха. И така се оказа, че обикновените производители от едно българско село извършват по-точни и коректни финансови операции от централната ни банка.


Но това не е първия път, в който влизам в контакт с централната ни банка. Преди година, когато стана ясно, че ще се въвежда еврото им писах по отношение на новите евро монети. Отбелязах, че на гърба и на трите вида ще се виждат мъже от патриархалната ни история - Свети Иван Рилски, Паисий Хилендарски и Мадарският конник. Не е ли редно поне на една от монетите да има жена или дете - запитах аз. Успях да се въздържа да нахалствам и за малцинства - например кадията от Пещера Осман Нури ефенди, който спасил града от опожаряване по време на априлското въстание, на фона на зверствата в Батак или актьора Георги Парцалев. Отговориха ми бюрократично, че новите монети просто ще заемат лика на съществуващите, все едно изборът не зависи от самата банка.


Изненадан съм, че в цялата ни парична история след освобождението няма монета в широко обръщение с женски образ. По-учудващото за мен е, че не съм чул и българските жени да дават знак, че имат желание за промяна. Къде са ни феминистките?


Ами тук са - отвръщам смутено аз самият. В САЩ имат нарицателно за бяла жена, която от привилегированата си позиция постоянно се бори за нечии правдини и равенство, с което става смешна и досадна - Карън. Давам си сметка, че и аз понякога се държа като Карън.


Та за какво идеше дума? А, да, вярно - за това какво ни прави българи. Ами това държавата ни да е некомпетентна и вместо да си признае собствените недостатъци да кара гражданите да се чувстват глупави или несъобразителни, точно както повечето ни родители се държат с децата си. И да сме общество за стари, брадати светци, в което жените, децата и малцинствата имат само периферна роля.