автор: rosi45

Професор Е., изкуствовед, седеше на бюрото си в кабинета. Беше още 6 часа. По това време „Голямата ябълка“ (ах, този Ню Йорк!) още спеше. Тишина, спокойствие, само настолната лампа свети.
Той не бе „класическият“ професор – отвеян, занемарен, изолиран от външния свят, с протрития, избелял халат... О, не! Един естет е такъв към всичко! Дизайнът на библиотеката, бюрото, интериорът, лампата – всичко създаваше усещането за красота и уют. Единствено хаосът по бюрото бе различен. В него обаче той, и само той, се оправяше! В работата му за това му помагаше неговата асистентка... Какво мило момиче! Изобщо не е класическа красавица. Но нежна, с гладкия водопад на дългата коса, очилата с тънка рамка под красиво извитите вежди, винаги с изряден маникюр, фин, ненатрапчив пръстен – излъчваше изящество!
За разлика от единствената му дъщеря. Пренесе се на сватбата ѝ – каква помпозност, кичозност, онази елементарна накичена певица, многото нищо незначещи гости... на зетя, истински новобогаташ. Грозна картинка. Чии гени носи това дете?! Съпругата му, прекрасната и след 40 години Лилия, беше неговата сродна душа. Осигуряваше му дом, в който иска да се прибере! Ето сега... ще му донесе кафето с мляко и няколко бисквитки. Оправи косата си, афтършейфът ухаеше чудесно, халатът – чист, в чудесното златисто-кафяво. Вратата се отвори.
– Добро утро, скъпи! Заповядай – постави красивия поднос на бюрото, където знаеше, че няма да му пречи. – Днес върху какво поработи, преди да отидеш в „Метрополитън“?
– Мерси, мила – погали „онази папка“. – Нали знаеш – Вермеер...
– Знам, когато си поставиш цел, нищо няма да те спре! Ще откриеш тази „Астрономът“! Познавам те – казват, че човек имал една истинска, голяма любов. Твоята е изкуството... и ти даде на тази най-взискателна „любовница“ всичко! Аз не ревнувам – и гальовно го прегърна.

----
Когато влезе в кабинета си, той взе папката „Вермеер“, отвори я и... се пренесе назад във времето, когато постави началото ѝ. Като изкуствовед той отлично познаваше творбите му – само 35, защото е починал рано. Много от тях са потънали в неизвестност, защото той е трябвало да издържа семейство с 11 деца и се е разплащал с тях при хлебаря, при месаря и т.н. Освен това след Първата световна война никога негова картина не се е появявала на търгове на културни произведения. А той беше най-известният след Рембранд художник на Нидерландия.
Постави си цел! Трябваше отнякъде да започне. Това беше фамилията Ротшилд! Пословично богати, но евреи. Картината, която професорът търсеше – „Астрономът“, не беше в нито един музей. Със сигурност следите ѝ са изгубени по време на хитлеризма. Тогава хиляди произведения на културата са били конфискувани и трупани в скривалища. Направи много проучвания по този повод. В един архив стигна до факта, че картината е иззета от имението на Ротшилд в Париж. Това бе малка победа!
Знаеше някои от скривалищата на Хитлер. Най-известни бяха солниците в малко градче в Австрия. Откри още едно от безумията на този човек – наредил е входът на солниците да бъде миниран. Ако загубел войната, да бъдат взривени, тоест: „Аз няма да ги притежавам, но И НИКОЙ ДРУГ“. Какво меркантилно мислене!

Един ден изкуствоведът реши да позвъни на колега във Виена.
– Добър ден! Обажда се професор Е. от Ню Йорк.
– Здравейте, драго ми е да Ви чуя.
– Надявам се, че Ви намирам в добро здраве.
– Да, благодаря. Как се сетихте за мен?
– По работа, имам молба. Първо ще се извиня, че не дойдох лично. Не обичам пътуванията, особено презокеански полети. Аз съм по-скоро „книжен плъх“.
Колегата му се разсмя.
– Вие, плъх?! Нали се видяхме в Ню Йорк на световната конференция! Вие сте най-представителният и очарователен плъх, драги!
– Благодаря. Разговорът не е конфиденциален, всичко е публично известно, затова си позволих. Вие сте най-информиран относно скривалището на Хитлер във Вашата страна.
– Да, солниците, нали?
– Именно. Какво точно се е случило в хаоса, когато става ясно, че той губи войната?
– Разбира се, фюрерът е наредил на дясната си ръка – някакъв висш офицер – да ги взриви! НО нашите хора, обикновени работници, са решили, че ще се опитат да спасят каквото могат в дървени сандъци... и са направили лек взрив, имитирали са го, разбирате ли! Когато съюзническите войски са дошли (между тях е имало изкуствоведи от различни националности), са били смаяни – сред белите останки на солниците проблясвали безброй красоти! Вие от какво точно се интересувате? Имам регистър на спасените предмети.
– Отлично! Една картина на Вермеер – „Астрономът“. Имам инвентарен номер. Дали е била в този списък?
– Сигурно, защото неговите картини са малки, побират се в сандък. Момент, да намеря регистъра... Този номер липсва! Интересно... но аз съм виждал снимката ѝ и черен печат с пречупен кръст отзад, което показва, че е била лично притежание на Хитлер.
– Дааа, странно.
– Имам идея. В онези дни всички по-реално мислещи негови последователи, дори фанатично подкрепящи го, са взели всичко ценно, каквото могат, и са изчезнали. Професоре, тръгнете по тази нишка.
– Много съм Ви благодарен! До нови срещи, заповядайте отново тук!
Професор Е. се върна в реалността. На вратата се чукаше. Влезе неговата асистентка – радост за окото. Кротка, усмихната...
– Какво ще наредите за днес, професоре?
– Скъпа, заеми се с рутинната си работа. Знаеш какво чакам... от години... странен плик в кореспонденцията ми, нещо от Южна Америка.
– Добре, никога не забравям Вашата кауза!
Да, професорът тръгна по нишката – скрили се известни хитлеристи в Южна Америка: Чили, Парагвай, но най-вече Аржентина. Имаше и много конспирации по въпроса – дори че самият Хитлер е прекарал последните си дни там. Тези престъпници са били под чуждо име, в изолирани ферми, някои дори с пластични операции и... се губят, като игла в купа сено са.
Преди години професорът посети столицата на Аржентина. Използвайки документите си от музея „Метрополитън“, успя да се срещне с шефа на полицията. Беше приет любезно. Обсъдиха казуса. Човекът обеща, ако някога попадне на картина, каквато и да е тя (тъй като вече бяха минали много години и вероятно повечето от хитлеристите са починали), да се свърже с него. Даде му всичките си координати. И той зачака... Но не престана да се „рови“ в онзи период! Научи дори името на онзи фанатик, отговорен за солните мини... Той е имал достъп до ценните предмети – човешко е да „бръкнеш в кацата с мед“. Но как да го открие? Дахау в Бавария, Германия – първият концентрационен лагер... Съюзниците навлизат там. Трябва да се свърже с някого в Дахау!
Съдбата бе на негова страна. Намери човек, архивар там... Те знаят толкова много!

– Господине, аз съм изкуствовед от „Метрополитън“. Бих искал да знам имате ли данни за осъдени нацисти веднага след края на Хитлер?
– Да. Кой Ви интересува? О, отговорникът за ограбените ценности в солните мини?! Естествено! Точно той е един от осъдените в нашия град и е екзекутиран!
– Много Ви благодаря! Тази информация е безценна за моето проучване!
Така отпадна вероятността той да е пребивавал в какъвто и да е вид в Аржентина или в другите скривалища на хитлеристите. Почти загуби надежда, но папката беше винаги на видно място на бюрото му. Годините минаваха...

Един ден асистентката му нахлу (необичайно за нея) в кабинета му, явно развълнувана! В ръката си държеше плик.
– Господине! Официално писмо от полицията в Буенос Айрес!
Професорът веднага го отвори, също развълнуван. Спогледаха се съучастнически. Абсолютна, напрегната тишина.
– Заминавам! ТРЯБВА... лично да видя една картина! Може би, само може би, сме към края на тази сага!
В Буенос Айрес:
– Професоре, намерихме това в къщата на починал от естествена смърт човек – напълно непознат, без минало, без досие, без роднини... „Никой“, така да се каже.
Инспекторът разтвори пакета, който държеше. Много стара и занемарена картина. Но професорът беше абсолютно сигурен, че тези елементарни цветчета, любителски нарисувани „отгоре-отгоре“, не са истинската картина. Имаше шанс!
– Благодаря, инспекторе. Трябва да я взема, за да я изследвам в музея със специални средства... само дано нямате нищо против.
– Разбира се, вземете я! На мен нищо не ми говори и няма на кого да я дам. Дано Ви свърши работа. В разговора ни Вие подчертахте: „каквато и да е картина“.
– От сърце Ви благодаря, че не сте забравили нашия разговор. Може би ще се чуем... ако излезе нещо интересно.

---
Когато се прибра, веднага отиде в лабораторията на „Метрополитън“.
– Колега, вижте това, какво мислите?
– Със сигурност под нея има нещо. Пластът боя е много тънък, дори неравен, и е от най-обикновени бои. Оставете я на мен. Веднага ще Ви звънна.
– Благодаря. Чакам... много отдавна. С надежда работя по това от години – по следите на нацистите, избягали чрез „пътищата на плъховете“ (Ratlines), вземайки със себе си не злато (то тежи, а пътят е дълъг и неясен), а шедьоври, и то малки, лесно преносими.
– Ясно, професоре.
Прибра се в кабинета. Времето едва-едва се нижеше, през пет минути поглеждаше часовника. Най-после звънна вътрешният телефон.
– Професор Е., веднага елате! Вече се нуждая от Вашето точно око и солидни знания!
На масата лежеше тя... Наведе се – няма грешка! Възкликна:
– „Астрономът“ на Вермеер! О, чудеса! Да седна и да се успокоя, за да разбера дали не е фалшификат.
– Няма подпис, шефе...
– Не е проблем – изобщо не се е подписвал или са някакви нищо не значещи завъртулки... СТИЛЪТ! Само той е важен! Освен това има навика да поставя еднакви елементи в няколко картини. Виждаш ли тази дамаска на преден план? Има я в няколко творби... например в „Концертът“ – там е брокатена, за да подчертае заможния интериор... Но нещото, което никой друг не може, е светлината! Погледни, въпреки че по онова време прозорците са били малки, с орнаменти и решетки, Тя пада точно там, където трябва и докъдето трябва, а останалата част от картината е в сянка... И преходът е плавен, защото на места боята е така нанесена – тънка колкото конец... Няма грашка! Оригинал е! Не пипай нищо повече по нея! Съхрани я по всички правила като реликва. Аз отивам при Директора.
Обади се на секретарката на най-големия шеф на музея.
– Госпожице, обажда се професор Е. Дали ще може Директорът да ме приеме? Може би има ангажименти?
– Професоре, заповядайте! За Вас – винаги!
Тя отвори вратата и докладва: „Професор Е. е тук“.
Директорът стана от стола и му подаде ръка.
– Заповядайте! Седнете. По какъв въпрос?
– След години... открих „Астрономът“ на Вермеер.
– Страхотна новина! Браво! Поздравления!
– С Ваше разрешение, може ли да кажа мнението си къде трябва да отиде картината?
– Къде?
– Там, откъдето е тръгнала – семейство Ротшилд. Конфискувана е от имението им в Париж. Те са меценати – подарили са толкова ценности на Лувъра...
– Добре, но доколкото знам, последният Ротшилд почина без наследници някъде около 1980 година.
– Ще проуча. Ако е така – остава при нас!
– Страхотна работа, професоре! И колко сте човечен! Не бива да има мисли от рода на „тези богаташи си имат достатъчно“. Справедливостта винаги възтържествува!
Край