автор: yotovava

Аз облака смръщен помолих да слезе –
да хвърли в боклука сакото дъждовно.
Изящна брезичката с мраморен глезен,
разпусна коси над смирената локва.

В спиралата тънка с дъха си в безкрая
декември изплака рефрените ледни.
Там странник се скита – злочест и незнаен,
смълчан, го очаквам до мен да приседне.

И дълго да гледа размирния огън,
на възел да сплита и мисли, и чувства.
Каквото ми носи – дошло е от Бога.
Тъгата понякога ражда изкуство.

И да помълчим – ще ми стигне задълго.
Аз много не искам – да са споделени
наболите плахи пролетни кълнове,
които рисуват надежди в зелено.