автор: VPetkova

Глава 2
Слънцето блестеше ярко на небосвода този следобед, когато прекосих алеята с детски
площадки, където дузина децасе спускаха по пързалките, смееха се, пищяха и тичаха насам-натам под зоркия поглед на родителите си.
Минах покрай двама възрастни мъже, които седяха на пейки под сянката на една бреза, пиеха бира и играеха шахмат върху голяма квадратна бетонна маса.
– Шах! – извика единият точно когато извърнах поглед към тях.
Бях паркирала „Калинката“ на улица „Чернова“, на две пресечки от магазина за обувки – единственото свободно място, което намерих. Проблемът с паркирането в центъра на Иловград след пет часа следобед придобиваше апокалиптични размери и днешният ден не правеше изключение. Имаше спрели коли по тротоарите от двете страни, пешеходците се провираха покрай автомобилите и се разхождаха хаотично по шосето, покрай тях профучаваха колоездачи и хора на тротинетки, чуваха се псувни и пи?биткания от преминаващи шофьори на таксита, бусове, мотори и всякакви превозни средства.
Спрях за миг пред витрината на банка „Акнаб“, за да се огледам. Пооправих леко русата си коса и черните слънчеви очила, с които приличах на същество от друга планета. Всъщност очилата ми стояха много добре. В едната си ръка носех плика с кутията за обувки, а с другата бях нарамила дънковата си торба.
Един млад мъж в костюм теглеше пари от банкомата. Подминах го и стигнах до колата си – червен „Фолксваген Бийтъл“ на черни точки. Получих го миналата година като подарък за шестнадесетия ми рожден ден – ден след като бях изкарала разрешителното си за шофиране. Наричах я „Калинката“.
Но сега нещо друго привлече вниманието ми.
На няколко крачки от входа на банката седеше просяк с качулка и дълга мантия. Лицето му не се виждаше, но определено изглеждаше възрастен и много слаб. Покрай него се бяха насъбрали хора.
– Той не е просяк. Вижте, че не иска пари – каза една от жените, дебела и с шапка на цветя.
– Но какво прави? – попита малко русоляво момче до нея.
– Мълчи. Ако го попиташ нещо, само повтаря „нищо“.
– Как се казваш? – попита момичето.
– Нищо – изхриптя мъжът със странен злокобен глас, от който ме побиха тръпки.
– Хей, господин Нищо – взе да се шегува един от мъжете, чернокос, беше млад, може би студент. – Ще ти дам пет лева, ако ми кажеш как наричат столицата на Гана.
– Нищо – отвърна със същия злокобен глас странникът.
– Господин Нищо, я кажи – запита го друг мъж от тълпата, с посивяла коса и леко прегърбен – какво направи господин кметът тази година за града?
– Нищо – изхриптя качулатият.
– Ама тоя много познава! – извика прегърбеният мъж, а тълпата прихна да се смее и да ръкопляска.
Не можех да стоя повече така. Бръкнах в чантата си и извадих всичките си джобни пари, които ми бяха останали – общо сто лева. Отидох и ги оставих до непознатия. Не бяха малко пари. Представях си го как си поръчва вечеря от някой лъскав ресторант. По някакъв необясним начин исках да му помогна.
– Нищо – отвърна той.
– Но аз не те попитах нищо – отвърнах аз.
– Може би е ясновидец – сега се навъдиха много такива – продължи дебелата жена със шапката на цветя. – Господин Нищо, я кажи, какво ще се случи утре с мен?
– Нищо – хладно рече странникът.
– Хей! Какво е смъртта?! – провикна се внезапно някой от тълпата.
– Нищо – каза Господин Нищо.
Част от хората бяха извадили мобилните си телефони, за да го снимат. Не исках да се превръщам в част от атракцията.
Върнах се при Калинката, отключих шофьорската врата и седнах вътре. Седалките ухаеха на истинска кожа. Хвърлих плика с обувките на мама заедно с дънковата си дамска чанта на съседната седалка, затворих вратата, сложих предпазния колан и запалих двигателя. Исках да се прибера у дома час по-скоро.
Реших да си пусна някаква музика – мразех да шофирам в тишина. Включих радиото, завъртях волана и се опитах да изляза на пътното платно, когато чух песента…

Четириии сивиии агънца,
под четириии синии облака,
танцуват в кръ…

Звучеше като стара фолклорна песен, но в нея имаше нещо провлачено, злокобно…

Какво, по дяволите…

Четириии сивиии агънцааа,
под четириии сини оооблакааа…

Посегнах да превключа радиото, когато долових дълбоко гърлено ръмжене от задната седалка. Погледнах в продълговатото огледало за миг и ги видях – две огромни червени, рубинени очи, които ме гледаха.
Нямах време да изпищя…
Нещо удари странично автомобила ми… и „Калинката“ се завъртя към една от паркираните коли. За малко да се блъсна в двама пешеходци, които отскочиха назад. Сърцето ми забумтя…
Белият бус, който ме блъсна, дори не спря, а даде газ надолу по улицата.
Ръмженето престана. За секунда погледнах отново в огледалото, но кървавите очи бяха изчезнали. Радиото шумеше накъсано.

КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ , КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ, КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ, беше това?

Откопчах предпазния колан, излязох от автомобила и затръшнах вратата зад себе си.
– Майната ти, Барби! – почти ме напсува шофьорът на едно преминаващо такси. – Да ме утрепеш ли искаш?!
Покрай мен запибиткаха автомобили и започнаха да се събират зяпачи.
Млада русолява жена извади мобилния си телефон и го насочи към лицето ми, за да ме снима.
— ХЕЙ! Разкарай се с тая камера! — изкрещях аз, хвърлих се към нея и се опитах да я бутна, а тя се изсмя, отстъпи назад и продължи да снима…
— Ще кача довечера клипчето в интернет! — изхили се тя.
— КАКВО ЗЯПАТЕ ВСИЧКИ? РАЗКАРАЙТЕ СЕ!
— Госпожице, добре ли сте? Да повикам ли полиция, линейка? — хвана ме за ръката млад господин с разтревожено изражение. Очевидно се опитваше да ме успокои.
Бях на ръба на нервна криза.
Извърнах поглед към входа на банката, но сега там нямаше никой. Господин Нищо беше изчезнал, а тълпата зяпаше мен.
— Не, не, благодаря, ще се оправя. Добре съм — излъгах аз. — Благодаря.
Наведох се и погледнах отстрани „Калинката“. Там, където беше ударът, имаше вдлъбнатина и беше ожулено…
— По дяволите… — изругах. — Мама ще ме убие, като разбере.
…..
— Взе ли обувките, Ив?
— Да, мамо — отвърнах аз по мобилния, докато паркирах Калинката в гаража до вкъщи.
— 38 номер? Провери ли дали са същите?
— Да, мамо, абсолютно същите са!
— Ив, случило ли се е нещо? Звучиш ми разстроена.
— Всичко е наред, мамо! — излъгах отново, изключих двигателя, излязох от автомобила, нарамила торбите, и затворих шофьорската врата.
— Лъжеш… Познавам по гласа ти. Нещо се е случило…
— Вече ти казах, всичко е наред! Хайде, трябва да затварям!
— Ивелина…
Натиснах копчето с червената слушалка и връзката прекъсна.
Гаражът приличаше на малка бетонна пещера, огряна от LED лампи, а въздухът вътре миришеше на бензин.
Прокарах длан по Калинката там, където беше вдлъбнатината от удара, и изругах за стотен път днес. Първият ми пътен инцидент — все някога трябваше да се случи, помислих си. Молех се мама да не обърне внимание, като се прибере довечера. Сигурно щеше да ми вдигне страшен скандал и да ме остави без джобни пари през следващия месец, а аз едва ли щях да си намеря работа толкова бързо.
Истината обаче беше, че през цялото време се мъчех да не полудявам.
„Привидяло ми се е“, казах си — вътре в автомобила с мен нямаше никой. Онези кървавочервени очи…
Проклетата песен със същите думи като от късметчето, което ми се беше паднало… Може би е странно съвпадение… Ах…

Двуетажната къща, в която живеехме, беше прекрасна — с големи френски прозорци и островърх покрив, разположена в покрайнините на града. Наоколо имаше само няколко частни вили с басейни, а по-нататък започваше планината — вездесъща и синьо-зелена, покрита с вековни борови гори.
Слънцето вече залязваше, когато прекосих двора, покрит с килим от райграс, минах покрай двете големи колони от бял мрамор и стигнах до триметровата двукрила врата от дъб и ковано желязо. Извадих ключовете, отключих, натиснах извитата месингова дръжка и влязох вътре.
Сивият каменен коридор беше хладен и тих. Оставих плика с обувките върху шкафа на портмантото, наведох се, събух си маратонките, захвърлих ги настрани и се втурнах към кухнята.
Отидох до мивката, пуснах смесителя да тече и наплисках лицето си с вода.
„Успокой се, Ивелина. Просто се успокой…“ — повтарях си. Намокрих ръцете си и ги сложих от двете страни на шията си. Можех да усетя как сърцето ми ще се пръсне.
Грабнах едно пластмасово шише с вода, което стоеше на плота до лъскавата кафемашина, вдигнах го и започнах да пия на едри глътки.
Всичко ще бъде наред… да, точно така…
Опитвах се да го повярвам, но някак не можех.
Стаята ми се намираше на втория етаж — между спалнята на майка ми, която тя споделяше с татко преди той да почине, и банята. Освен леглото ми, което винаги забравях да оправя, и големия прозорец, който гледаше към задната част на градината, вътре бяха бюрото ми и голяма библиотека, пълна с всякаква литература. Имах също така вграден гардероб, пълен отгоре до долу с дънкови дрехи и чанти, които колекционирах, както и малка тоалетка с гримове.
Цялата стена около вратата пък беше облепена с плакати на Хълк Хъгърти — любимият ми екшън герой. Знаех наизуст репликите му от всичките му филми.
Хвърлих чантата си върху планината от дрехи на леглото, преоблякох се набързо в една синя пижама, завързах косата си на кок и седнах пред лаптопа на бюрото.
Включих го.
Отворих интернет търсачката. Пръстите ми се плъзнаха по клавиатурата и нащраках бързо:
„Четири сиви агънца под четири сини облака танцуват в кръг.“
Исках да разбера какво означава.
После натиснах бутона „Търси“.
Нищо.
Дадох повторно търсене.
Отново нищо.
Странно. Дали не полудявам? Въздъхнах и се облегнах назад в стола.
„Забрави, Ив. Въобразяваш си.“
Реших да се впиша в чат стаята.
Никнеймът ми беше IvLina_11111. Нямах много абонати в листата — повечето бяха мои съученици от гимназията, както и далечни роднини на майка ми, плюс един братовчед от Америка от страна на баща ми, който обаче никога не ми пишеше.
Нито Дорис, нито Ан или Никол обаче бяха на линия…
Може би са все още в кафето с Цветан.
— ИВЕЛИНА!!! — чух майка ми да вика от първия етаж и сърцето ми подскочи от изненада.
Не бях усетила кога е паркирала джипа си в гаража.
— ИВЕЛИНА! Слез долу. ВЕДНАГА!
Не очаквах да се прибере у дома толкова бързо след мен. Трябваше да е на работа до шест.
По дяволите. Видяла е колата, казах си, затворих капака на лаптопа и се изстрелях от стаята си.
Знаех, че изрече ли пълното ми име, не ме очаква нищо добро.
Припнах надолу по стълбите, с една ръка се придържах към полирания дъбов парапет…
Мамо ,мога да ти обясня -провикнах се ,а гласа ми отекна в огромното
помещение.Вече бях подготвила репертоара си.-Случи се съвсем случайно….
Мама Ирини стоеше изправена до входната врата ,облечена в елегантен костюм на
тъмносини райета ,с огромна шапка с черна панделка ,която скриваше едната
половина от лицето ?.Беше чернокоса и синеока ,с тънки устни ,толкова се
различаваше от мен.Носеше мъничка чанта под ръце.
-Защо ,плика с обувките ми е оставен в тази прах ,Ивелина?
Устата ми направи едно голямо “О”.
-Цял ден си по кафетата!Няма ли най накрая да почистиш ?Не виждаш ли прахта?И
защо по дяволите ХОДИШ БЕЗ ЧЕХЛИ!Колко пъти да повтарям че в тази къща се ходи
САМО С ЧЕХЛИ!
-Ъм аз такова…исках да проверя нещо на лаптопа,в стаята си и…
-Оправи ли стаята си тази сутрин?Да се кача ли до горе да проверя?
-Не казах най -после истината аз.
-Искаш цялото работа да я върши госпожа Ая,нали?
Ая беше прислужницата ни.Идваше два пъти седмично и дома ,за да почисти ,понякога
и готвеше,ако мама се чувстваше много уморена.
-Не разбирам какво правиш по цял ден и моля те ,не се оправдавай с това че пишеш
книга.
-Аз настина пиша мамо…всеки ден.И…
-Докато си в кафето си с онези повлекани ,твойте приятелки.Ивелина я ела насам !
Пристъпих към нея.
Изругах тихо наум.Покрай цялата суматоха с Калинката бях забравила да ползвам
освежител за уста.
Мама свали шапката си ,наведе се към мен и започна да ме души -приличаше на
кучето ми Бък.
-Косата ти мирише на цигари.-тихо прошепна тя,а в гласа и се долавяше едва прикрит
ужас.
-Я ми дъхни.
Затворих очи ,поех си дъх и го издишах в лицето ?.Знаех какво ще последва.
-ПУШИЛА СИ ЦИГАРИ!-изкрещя тя.
-Мамо …мога да обясня…Аз.
Отворих очи.
Тя събу обувките си и изтича навътре в къщата.Тръгнах след нея.
-Къде са !?Искам да видя къде ги криеш…
-Мамо спри….-успях само да кажа ,но тя вече беше на втория етаж и нахълта в стаята
ми.
-БОЖЕ ГОСПОДИ!-извика тя-КАКВА Е ТАЗИ КОЧИНА? и посочи към леглото ми.
После грабна чантата ми ,отвори ципа ,обърна я и изсипа цялото съдържание върху
купчината с дрехи .
-мамо….-успях само да измънкам…
От чантата ми изпадаха портмонето ми ,несесера с дамски принадлежности мобилния
ми телефон ,очилата ми ,един бележник,един освежител за уста,половин опаковка
шоколад и една опаковка чипс.Мама отвори несесера изръчка го и го закопча отново.
--Къде са Цигарите ИВЕЛИНА?Или Искаш да преровя цялата стая ,докато не ги
намеря?
-Мамо ,кълна се днес взех само една цигара от Никол,за да пробвам…Не съм
Пушач,никога не съм си купувала цяла кутия или нещо такова-продължих с лъжите аз.
-Криеш ги при книгите нали-в гласа ? имаше лека истерия.
Пристъпи към библиотеката и започна да вади един след друг томовете
литература(повечето си ги бях купила сама)
От рафтовете ..
Можех да видя заглавията,докато тя преравяше всяко едно кътче.
“История и Легенди на Иловград през Вековете”
После “Нова и най- нова българска литература”
“Наръчник за творческо писане “ от Корнелия Кларк
“Защо блондинките са по-успешни” от Бъфи Бенет
“Управлявай реалността “от професор Исмаил Али
“Към себе си”-Марк Аврелий
“Как да си хванеш перфектното гадже.За начинаещи”-От Стефани Соколова
“Къщата на Veseliq”- от Веселия Петкова
Сега стаята ми изглеждаше по разхвърляна от преди като след истински Армагедон.
…Бях скръстила ръце и я наблюдавах.
След като не откри нищо ,мама отвори гардероба и започна да пребърква дрехите ми
,да ги изхвърля по земята…
-Казах ти няма да намериш нищо -излъгах -Не пуша.
В следващия миг обаче тя се втурна към леглото ми ,повдигна дюшека и…
Сърцето ми започна да ускорява пулса си….
Извади кутията с цигари .
-АХАааа!ЕТО КЪДе СА БИЛИ!- Възкликна с полудял вид.
Приближи се към мен и размаха намачканата кутия пред лицето ми.
Бузите и ушите ми бяха пламнали.
-И Продължаваш най-нагло да ме лъжеш!-просъска през зъби.
-На Никол са ! Вчера ми ги даде да ги задържа.Крие от баща си че пуши.Трябва да ? ги
върна утре.Заклевам се ,да пукна ако лъжа-излъгах пак.
Всъщност наистина пушех ,но много рядко.Държах въпросната като резерв у дома и
бях предупредила Ая -прислужницата да не казва нищо на мама.
-Забранявам ти да се виждаше повече с тези повлекани твойте приятелки ?Чу ли ме ?
Чу ли ме Ивелина?!Наказана си.
-Но ,мамо….
-.Не ме интересува.Не желая да се движиш в компанията на пушачи.Ясна ли съм?
Усетих как гнева започна да се надига в гърдите ми.
-И как ще ме спреш да се виждам с тях ?-изръмжах -Или смяташ да ме заключиш и
дома?
-Докато живееш под моя покрив Ивелина,важат моите правила.Окей?!!
-Вече нямам търпение да се изнесат от тук ,ЗАВИНАГИ.-отвърнах.
-И къде ще отидеш ? Почти изкрещя тя.
-Където и да е ,но само не при теб ….-изкрещях аз на свой ред и излетях от стаята си.
…..
Докато вечеряхме на огромната дъбова маса под кристалния полилей,беше тихо като
в гроб,чуваше се само потропването на вилиците в порцелановите чини?.
Мама беше приготвила една от любимите си веган рецепти -паста с тофу.Правеше я
зашеметяващо добре, но тази вечер не и се беше получило ,всичко имаше вкус на
гума и едва предъвквах хапките в устата си.Знаех, че мама също я яде на сила ,но
всячески се стараеше да изглежда така сякаш е приготвила нещо божествено.
— Храната е ужасна… — не издържах и отпих от чашата с домашна лимонада.
Мама ме изгледа изпод вежди, сякаш току-що бях казала ругатня.
— Съжалявам… Трябваше да направя пържен чипс или бургер, или някаква улична храна. Те са по-вкусни, нали?
— Нямах това предвид. Нека да сменим темата. Моля те.
— Сготви ти! — продължи тя и отпи от чашата с бяло вино.
— Знаеш, че не мога да правя паста с тофу — отвърнах аз.
— Именно! Защо тогава коментираш?!
Последва нова дълга тишина. Мислех си за „Калинката“ и онова, което се бе случило по-рано днес. И дали не халюцинирах.
— Как е във фирмата? — попитах, докато чоплех с вилица из чинията си.
— Ако реша да напусна, ще ти кажа. Нещо друго?
Мама работеше като главен счетоводител във фирма за интериорен дизайн, но дори не знаех как се казва. Знаех само че взима много добри пари, както и че след смъртта на татко имаше няколко богати любовници. Беше ми споменавала мимоходом за тях, но никога не ме бе запознавала с тях. Никога не ги бях виждала, а и тя не говореше много за това.
Приличаше ми на пораснала версия на Дорис с нейните потайности.
— Просто питам.
— Ивелина, опитвам се да те науча — започна спокойно тя — че здравословният начин на живот е от изключителна важност. Или може би искаш на моите години да изглеждаш като разплута свиня? Или искаш да се разболееш от рак като баба ти Марга?
— Защо изпадаш в крайности, мамо? Не те разбирам. Плюс това мога да правя каквото поискам с живота си. Животът си е мой!
— Кой ти пълни главата с тези глупости, Ив?!
— Имам предвид, че животът си е мой. Мога да излизам с когото си пожелая и да ходя където си пожелая, и да правя каквото си пожелая с който си пожелая, и да казвам каквото си пожелая! — не издържах аз.
— Ивелина, опитвам се да те науча — повтори майка ми със същия спокоен тон — че трябва да се научиш да поемаш отговорност за собственото си здраве. Научи се да разсъждаваш като възрастен. И не се дръж инфантилно. Окей?! — и отново отпи от виното.
— Трябва да ти кажа нещо, мамо… — отвърнах. Исках да ? съобщя за инцидента с колата, глождеше ме постоянно отвътре… Но не знаех как да започна.
В този миг тя ме прекъсна.
— Какво, да не си влюбена?! — ококори се тя. Тонът ? беше подозрителен.
Въздъхнах и погледнах към тавана, към полилея, който блестеше над нас.
— КАКВО, нещо по-лошо ли е? Да не си бременна?! Поне ми кажи, момчето от богато семейство ли е?!
Мама беше придобила вид, сякаш се кани да чуе трагична вест.
— Забрави! — възкликнах, хвърлих вилицата в чинията и станах от стола.
— КАКВО? Ивелина, седни и си дояж вечерята! Къде отиваш, Ивелина? Ивелина?!
Но аз вече тичах нагоре по стълбите към стаята си.
— МАЙНАТА ТИ! — изкрещях аз.
— МОЛЯ? КАКВО КАЗА?!
Затръшнах вратата на стаята зад себе си и седнах обратно на лаптопа. Цялата къща прокънтя.
Бях разтребвала два часа и се чувствах ужасно уморена.
Бях уморена от майка ми и желанието ? за хиперконтрол върху всичко. Наистина нямах търпение да се изнеса от вкъщи след завършването на гимназията.
Отворих чат стаята и видях, че Дорис ми е писала.
DarkLady: Къде се губиш?
IvLina_1111: Тук съм… Дорис, трябва да ти кажа нещо. Можеш да пазиш тайна, нали?
Веднага ми отвърна.
DarkLady: ?????
Въздъхнах. Нащраках бързо на клавиатурата.
IvLina_1111: Не знам как да ти обясня. Следобед се уплаших много. Направих катастрофа. Калинката е леко ударена, мама още не я е видяла, слава богу. Няма пострадали.
Истинската причина за всичко, което стана… — тук спрях за момент, за да си поема отново дъх — е, че видях някого на задната седалка вътре с мен… Разбираш ли? Имаше някой, което е невъзможно, естествено, и този някой за секунда изчезна. Не знам как се случи. После чух някаква песен по радиото — радиото започна да пращи — „четири сиви агънца“ нещо си… Текстът на песента беше същият като от късметчето, което ми се падна в кафето. Схващаш, нали? Много странно. И в интернет не намерих нищо… Сигурно полудявам, не знам… Не знам, много се уплаших. Обаче на път към вкъщи всичко отново си беше нормално. Моля те, не казвай на никого. Не искам да ме помислят за откачалка. Моля те.
DarkLady:(учудена емотикона)Катастрофа?!
DarkLady(учудена емотикона)А ти ранена ли си?!Защо не се обади .Боже ,Ив !!!
IvLina_1111:,добре съм.Обаче ,полудявам.
DarkLady:Ти сериозно ли?!Ив,покра? тая книга дето я пишеш съвсем ще изчаткаш..На
почти всеки човек му се случват някакви странни случки през живота,не си
луда.Най-важното е ,че си добре.
Ivlina_1111 не знам Дорис ,обаче си мисля ,че нещо се случва.
DarkLady:не дойде ли полиция на място?!
IvLina_1111: шегуваш се ,нали?!
DarkLady:пази се ,Ив.
IvLina_1111:Искаш ли да излезем утре само двете?
DarkLady:(еемотикона с палец нагоре)
DarkLady:с “Калинката”смяташ да тръгнеш?По-добре си викни такси.
IvLina_1111Тя все още се движи.
DarkLady:Дай я на ремонт.Ще ползваш такси и толкова.
IvLina_1111:Не знам ,Дорис
Кликнах върху линка с платформата WriteYou,копирах го и после ? го изпратих.
IvLina_1111:ето обещай да драснеш един коментар,pls.
Знам че не обичаш романи и все пак…
DarkLady: (смееща се емотикона) спри да пишеш тоя роман.Не ти се отразява
нормално (смееща се емотикона)
DarkLady:ще се видим утре ,мисля да си лягам
DarkLady:обещай ми да не се филмираш
IvLina_1111:обещавам
DarkLady: всичко ще се оправи,спокойно (емотикона ангелче)
IvLina_1111:надявам се
DarkLady:bay
IvLina_1111:bay
Дорис беше права. Какво ми ставаше? Затворих чат стаята.
Имах още малко работа за привършване тази вечер. Бях си поставила срок за завършване на романа и не биваше да се отпускам.
Отворих Word файла с последната глава от „Аз, Кралицата“.

„…И не ще се завърне никога отвъд мрачните планини.“
Вече знаех как приключваше всичко.
Всички очакваха екзекуцията, притаили дъх.
Палачът — нащраках по клавиатурата и продължих нататък — издигна високо меча на Правдата над главата на Рицаря.
— Последно желание?
— Освободете Кралицата, освободете Кралицата. Да живее Кралицата!
Спрях за момент и се пресегнах да взема още от пакета с чипс, който бях отворила и който стоеше на бюрото ми.
„— Тя няма да се завърне никога! — изкрещя някой от тълпата.“
Зачудих се дали „изкрещя“ или „изпищя“ беше по-подходящо. Но оставих „изкрещя“.

„Слънцето — продължих да пиша — проблясна по острието на меча. Палачът замахна с един чудовищен удар и кръвта опръска като фонтан сцената. Главата на Рицаря се затъркаля по ливадата надолу. Избухнаха крясъци и ръкопляскания от тълпата. Писъците на старците и децата раздираха въздуха. Великото кралство най-сетне беше унищожено.“

„КРАЙ.“

От отворения прозорец полъхна вятър и раздвижи леко пердетата. Нощта беше топла и навън, откъм градината, се чуваха само щурци. Писането беше самотно занимание.
Знаех — нещо дълбоко в мен въпреки всичко ми подсказваше — че никога нямаше да видя „Аз, Кралицата“ на рафт в книжарница…
В WriteYou, където бях регистрирана от пет години, имаше секция „Писмо от издателства“. Много рядко някой от младите автори получаваше това писмо, обикновено свързано с предложение за издаване на книга.
Имаше секция с видеа с интервюта на автори в големи телевизии, спечелили отпечатване на книга, и въобще WriteYou се рекламираше много и да си регистриран там беше едва ли не голямата работа. Публикувах в него под псевдоним IvLina и се чувствах като абсолютен лузър.
Нямах приятели автори в сайта и единственият писател, когото познавах, бях самата аз.
Някои хора твърдяха, че да се самонаречеш писател е егоцентрично и това признание се давало от читателите. Други твърдяха, че самият акт на писането те прави писател. Но на мен не ми пукаше. Аз бях това, което бях, и пишех, защото обичах да пиша. И може би само смъртта можеше да ме спре. Да, смъртта.
Бях започнала да пиша след смъртта на татко. Чудех се какво ли щеше да каже той, ако можеше да прочете романа ми.
Тогава се сетих за папката със стари семейни снимки в компютъра ми.
Намерих я в „Галерия“. Кликнах върху нея. Вътре имаше над 1500 броя.
На една от снимките бях с татко Матей в зоопарка пред клетките с вълци.
Татко беше висок, кестеняв, жилав, с гърбав нос и тънки устни. Толкова различен от мен.
Следващата снимка беше от Иловградския панаир — бях преоблечена като пчеличка, държах огромен захарен памук и се плезех на камерата до един клоун.
Имах и няколко снимки на кучето ми Бък, което също умря.
Затворих капака на лаптопа, станах от стола и отидох да изгасия лампата.
Стаята ми потъна в мрак.
Светеше само нощната лампа — скулптура на череп.
Отидох до леглото, отметнах завивката с изображение на Слънце и Луна, легнах и се завих.
Спомних си един наш разговор, докато бяхме в зоопарка пред клетката с вълците.
— Татко, аз осиновена ли съм? Защо изглеждам толкова различно от вас с мама? — попитах го. Вече бях разбрала значението на думата „осиновена“.
— Разбира се, че не — отвърна ми той с усмивка. — Ти просто си специална.
Специална.
За него аз винаги бях специална.
Но в онзи момент за първи път усетих и нещо друго — различно чувство, странно и необяснимо, което и до ден днешен не ме напуска и ме преследва като призрак, дори нощем.
Че родителите също могат да крият тайни и да изричат лъжи.