автор: BoboDux

Ще бъде провъзгласен света
в тъмнина и поколения болка.
Уолт Уитман

Той носеше тежкия си кръст към Голгота.
Всемогъщият, ала и човек от плът и от кръв.
Тя се стичаше по бледото лице безкръвно.
Яростно, безмилостно го блъскаше тълпата.
Той, за последно човек, мълком прощаваше.
Вдигна поглед към тълпата озверели, попита:
„Как ще живеете, докато се върна? Кажете ми.
Сега накъде? Къде ще се скриете от своя позор?
Само една Голгота не стига за всички ни.”

****
И накрая той рухна без сили под бремето,
не на огромния кръст, а на антивярата.
Всички замлъкнаха в ужас на шумната улица.
Градът затихна като гробница. Сам, вцепенен.
Светкавица разцепи нощта и освети ужаса,
разтресе Йерусалим и тълпата хукна обезумяла
далеч от Голгота, без да поглежда назад.
Блъскаха се и се газеха пред градските порти.
А на Голгота, сред камънака на пустия хълм,
останаха само трите грозно разперени кръста,
завещани на Израил от великия Веспасиан –
второто му голямо дело след Колизеума.
Сред студените камъни на самотния хълм
две жени седяха прегърнати, вперели поглед –
едната в камъка пред гробницата с очакване,
другата - в небесата с безнадеждно смирение.
Останаха само те – майката и пустинната блудница.

***
Всички тичаха в ужас към Господния град -
по-далече, по-далече от тази страшна Голгота.
Тази самотна скала, обляна в сълзи и кръв,
издигаща се като чудовище от океанската бездна.
Той, довчерашният човек, остана самотен,
нямаше в пустошта кой да разкваси устата му.
Къде отидоха тези, които до вчера го славеха,
които ядоха хляба му и пиха от една чаша със него?
Догаряйки, въздухът беше гъсто изпълнен с тъга.
Небето се спускаше ниско като лилав кехлибар.
Имаше велико спокойствие и радост в Божия град –
нямаше вече кой да мъти умовете на нищите духом.
Можеха да се свият до горещите задници на жените си,
нямаше я вече горчивината на безнадеждната скръб –
е, имаше там някой си, но вече го няма. Спокойно е.
И той беше вече свободен, вгледан нагоре към хаоса.
Гледаше дивия рожков, на който се полюшваше Юда.
Свиваше се сърцето му пред един отиващ си свят,
бързо създаден от него и също толкова бързо загинал.
След него оставаха хора, които изглеждаха чужди.
Нито старост, нито младост четях по лицата им,
всичко беше превърнато в камък и равнодушие.

***
„Къде отивахте и къде щяхте да бъдете,
ако гласът ми не ви беше повикал навреме?”
Никога не е имало, няма и не може да има
по-страшен от такъв Божи престъпник,
от този, готов да се жертва за другите,
но и окован от проклятия, осмиван, охулван,
изоставен от приятели, дори от баща си,
лишен от смъртта, даряваща покой всекиму.
Изгубен беше в царството на живи мъртъвци,
преживял бе всичко, погребал всичко, вкаменен.
Нямаше по земята радост, загуба или надежда.
Пред него вече беше само ледената вечност.

***
“Горко!
Горко от запад и от изток, от север и юг!
Горко на Йерусалим!“, повтаряше той.
Трепереха всички жители на Божия град.
Треперех и аз за децата си, неродените още,
защото не разбирах същността на думите му:
„Как ще живеете, докато се върна за вас?
Само една Голгота няма да е достатъчна.”
И в мен вместо страх закипя дива ярост.
Кой му даваше право да променя живота ми,
кой му даваше право да определя добро или зло?
Какво направи той за хората, освен да ги заблуди,
водейки своята неразбираема война със баща си?
Сладкодумно той разруши и живота ми беден.
Вече не вярвах в силата му, в сладките думи.
Не беше ли той поредния хитър измамник,
който непрекъснато като в транс ни повтаряше:
„Истина казвам! Истина казвам! Истина…”
Коя истина? Моята? Неговата? На баща му?
Чиято и да беше, тя не бе на децата ми.

***
Исках единствено да работя само земята си.
Да ме оставят на мира пророци и фарисеи.
Всемогъщият Рим да си гледа Колизеума,
а нас да остави да се борим с острите камъни.
А ето го днес Божия син - на статуи и на икони -
стои пред мен, озлобен от бащината си суета.
Къде са апостолите, най-верните, най-преданите?
Петър, обесен надолу с главата пред римския храм.
Яков, обезглавен с меч по заповед на Ирод Агрипа.
Павел, обезглавен в Рим от Нерон богоподобни.
Тома, посрещнал копието в сърцето си за правата вяра.
Матей, изгорен на кладата, както е горяла вярата в него.
В тях, неговите синове и най-вярна опора, притихна
дори спомен за него. Ще загине ли напразна надеждата?
От този ден ставах все по-чужд и сиротен, не вярвах,
а изглеждах като надгробен камък пред празния гроб.

***
Йерусалим ставаше все по-задушен.
Часът на неговата гибел наближаваше.
Като порой в него нахлуваха бунт и анархия
и бавно се превръщаше в дом на разбойници.
Неусетно целият Израил беше обречен на гибел
в ноктите на зверовете, издигнали кръстове.
Градът Господен загиваше, а той продължаваше
да нарежда като вдовица „Истина ви казвам!”
А аз чувах само от тази бездна на разрушение:
„Ще живееш. Докато аз дойда.“
Да живея! Да живея, докато Той дойде!
Кога ще дойде? А дотогава как да живея?

***
Намразих всички живи твари наоколо.
Проклех ги! И тях, и моя окаян живот.
Бунтуваше се душата ми срещу Създателя
и неизразима бе омразата срещу Разпнатия.
Просех... Мнозина ми даваха милостиня,
лепта, която хвърлят в шапката на бедняка.
Безумие и безнадеждност, от място на място,
ненавист се натрупваше в мене към тези,
които наследиха царството Божие на земята.
Той влезе в божия град на магаре и по сандали,
а те превърнаха вярата в злато и диаманти.
Пазеха ги швейцарци и армия от попове.
Не вярвах, че той, Божия син, е всесилен -
защо позволи на банда римски убийци,
утрешните най-верни адепти на вярата
заколението на християни от гладиатори,
да изправят зверове срещу хора за забавление...
Нали бяха твоите братя, които те следваха
в добро и във лошо, в любов и във смърт.
Вместо да спаси от гибел тези нещастници,
в последния си час преди да отлети на небето
продължи упорито и яростно да спори с отца си.
Беше готов да приеме съдбата си по Божия воля,
вече знаеше къде, кога и как ще се случи.
Примирен, той не разбираше - защо ще се случи?
Накрая наведе глава примирено: „Идвам, мой дух!”

* * *
И накрая, разкаян, се проснах в пръстта
пред още тръпнещото, студенеещо тяло,
в нозете на онзи, в когото вече не вярвах.
Душата ми стенеше: „Спомни си за мен,
когато отново дойде тук твоето царството!“
И накрая, пред очите ми, забулени в мрак,
той повдигна завесата от тъмното бъдеще,
завесата от това, което беше, е и което ще бъде.
Той вярваше, че делото Господне е свършено.
Само че народът, потънал в непрогледния мрак,
не вярваше в него, три пъти на ден се отричаше.
А той с последния дъх, отправил взор в небесата,
в упоритата си слепота все още копнееше за добро.
И най-накрая бе разбрал, че то не съществува.
Дори и в лудостта си най-после беше разбрал -
лъжа е надеждата, безсмислена вярата.

***
Събуждам се нощем, облива ме студена пот
вледенява мозъка ми споменът за онзи ден.
Онзи ужасен тесен проход, в който той,
опозорен от тълпа обезумели нищи твари,
влачеше кръста към върха на каменния хълм.
И аз тичах след кръста и крещях обиди.
Там очите ми разкриха следи от трите дупки,
Полузагладени, на мястото, където трите кръста
някога бяха издигнати от смеещата се тълпа.
Нямаше ни свещ, ни поне цветенце пред тях.
Вдигнах очи и горещата ми кръв замръзна -
ето го, над мене все още кръстът е разперен…
Свел гаснещ поглед Той ме гледаше със съжаление.
Както блуден син коленичи в краката на баща си,
така и аз погладих с длан полуизгнилото дърво
и го прегърнах, притискал гърдите си към него,

***
Прекарах дните на празника сам и в бдение,
в спомена за Голгота покаяние не идваше.
Все още лежеше над мен тъмната сянка
на маслиновите дървета на Гетсимания,
а Голгота вече ехтеше от воя на тълпата.
Той ме наказа като истински бог - спаси ме!
Димеше от кръв все още килнатият кръст.
Какво да желая? Да съжалявам ли за нещо?
Да се страхувам ли от нещо? Да тая надежди?
Щях да сляза във земята... А после? Накъде...

***
Искам да бъдат благословени винаги
устните, които промълвиха моята присъда!
Обляното във кръв лице под венец от тръни.
Изстинал вече, погледът ти е опрян във мене,
Господарю на всички, роб на своите илюзии.
И цялата ти вяра бе предадена на изтребление.
За да могат днешните църковни принцове
да живеят господарски в пищните чертози.
Важното е тълпата винаги да има хляб и вино,
да се забавлява, да пролива невинна кръв дори…
Днешният свят не чувства кръвта невинна като зло,
не долавя как приближава бързо нашта гибел.
Идва денят, когато Христовата нива ще е преорана,
засята и ще е готова за вселенската си жътва.

Боже, нали няма да забравиш и за мене…