автор: yotovava

В издраскана кутийка от кибрит,
останала от непонятна ера,
намерих да лежи – в памук повит,
отронен пух от гълъб лековерен.

Навярно заблуден, поспрял веднъж
от дланите ми да кълве трошици –
подгонен от връхлитащия дъжд,
преследвал го със ледени камшици.

Не помня с мен какво е споделил,
дали ми е раказал за небето –
какво е то, когато виделѝ,
когато се подмушва под крилете,

когато те подема с мека длан
и те върти, и горе те въздига,
а ти – от свободата му пиян,
далеч да полетиш готов си мигом,

към други светове – и не насън,
да се разтвориш в бликащия въздух
и да повярваш, че е там – отвън,
Божественият смисъл да възкръсваш.

И оттогава, видя ли перца,
отронени да тръпнат сред тревата,
събирам ги за онзи звезден час,
когато знам, ще полетя оттатък.