автор: anonimnik

Не пренесох скъпоценностите на мама,
мислех, че времето започва с мен
и стрелките се раждат
щом ги погледна.
Нарязах белия роял,
за да го хвърля през прозореца,
а кристалния полилей
струпах до кофата-
кой да му бърше прахта?
По стените ми,
поп- измислици-
икони от амбалаж и преходност.
Късно разбирам:
кристалите помнят светлинките от мама,
а клавишите- моето ДНК.