автор: ina_krein

Алекс гледаше как Юлия оставя пакетите под елхата и се извинява на Гергана като в забавен каданс. Чуваше сърцето си и си заповядваше да бъде спокоен, а не можеше. Виждаше я тук, но не знаеше къде ще е утре. Дали само минава, колко ще остане? Какво бе станало с турнето в Париж? Много въпроси и предчувствие, че радостта ще бъде кратка, го караха да трепери въпреки топлината в стаята. Попиваше смеха на цигуларката и усещаше жажда, каквато изпитват само влюбените. Гергана преглъщаше учестено. Губеше битката! Алекс не я обичаше като жена. Но как искаше зеленоокият да е щастлив!
Юлия се приближи. Докосна го и Алекс почувства, че краката му омекват. Нямаше сили да говори. Музикантката го разбра и погали лицето му.
- Надявам се, че се радваш да ме видиш? – усмихнато го попита цигуларката.
Алекс придърпа Юлия към себе си плътно, а червенокосата заяви нерешително:
-Вече се извиних на Гергана. От месец не съм пила. Мисля, че отдавна го искаше. Това е моят коледен подарък за теб. Има и още един, но мъничко ще почакаш.
Младият мъж стисна ръката ѝ. Искаше да я целува, а стаята беше пълна с хора. Изведнъж почувства свян, какъвто не бе изживявал от тинейджърските си години.
-Утре заминавам за Париж – прошепна Юлия в ухото му.
Сърцето на Алекс се преобърна. Ако всички коледни чудеса са така жестоки, не ги искаше. Болката беше ужасна. Очите му питаха „защо” и бе готов да заплаче.
-Казах, че утре летя за Париж, но не сама – повтори Юлия с пламъчета в очите.
Смееше се. Дори по детски се усмихваше и трапчинката на брадичката ѝ. Ръката ѝ бе силна, и все пак фина, с дълги пръсти - премина като нежно ветрило по кожата му. Смееше се и вятърът зад прозореца въпреки снежните си коси. Имаше нещо магично във фигурата на музикантката – висока и атлетична, с прилепнал пуловер, приличаше на филмова звезда. Лицето ѝ беше красиво, а усмивката - заразяваща.
Гергана ги наблюдаваше и я болеше, но разбираше онази химия и абсурдно привличане, което те прави сляп за грешките на другия. Усмивката и тялото на Юлия караха Алекс да забравя болката и да прощава, щом цигуларката го прегърне. Момичето потръпна. Стана му студено на душата. Имаше ли смисъл да се надява? Виновно направи крачка към влюбените, които тихо си шепнеха, но се дръпна назад. Нямаше място при тях сега. Болката в душата ѝ беше по-страшна от всички болки, които тялото ѝ бе изпитвало някога. Бурята набираше скорост и ако не бягаше бързо, щеше да я помете. Излезе от стаята с нож в сърцето. Ангелът тревожно отваряше и затваряше крила, а морето сякаш ръмжеше като събуден тигър. Или само така му се струваше.
-Случайно да има на кого да повериш Детския център, докато отпразнуваме Нова година в Париж? – продължи с приятните новини Юлия.
Алекс зяпна от изненада, а музикантката се засмя:
-Всичко знам, нищо, че съм далече от тебе. Е, трябва ми бърз отговор.
Приближи лицето си до неговото и Алекс я целуна бавно.
– Надявам се, че това беше „да”.
Русият мъж мълчеше – мислеше за Гергана. За момент му се стори, че я предава. Сърцето му биеше бясно и Юлия прекрасно разбра. Хвана го за ръка и го дръпна към вратата. Гостите се засмяха, но не казаха нищо. Всички знаеха колко е страшна раздялата. Ангелът замислено гладеше перата си. Това не беше щастливият край на историята.
Гергана преглътна мъчително. Сега влюбените щяха да се разтапят от милувки и ласки. Щяха да изживеят сладък миг, който да си припомнят след това при раздялата. Само тя нямаше да има нито един такъв спомен. Дали си струваше да подлага душата и тялото си на това мъчение? Много лесно бе да прегърне Галин. Ала не искаше. Бе повече от сигурна. Въздъхна. Животът продължаваше да бъде лабиринт за нея.
Морето въздъхна и вятърът отлепи лице от прозореца. Плъзна се по празните вечерни улици и се сгуши до скалата, близо до своето море. И той знаеше колко тежи раздялата. Но също като шоколадовата красавица не можеше да даде ясен отговор струва ли си цял живот да обичаш и доброволно да се откажеш от страстта на плътта, само за да бъдеш с любимия човек за броени часове?
- Трябва да кажа на Гергана, че заминаваме – сети се Алекс, преди да влязат в асансьора.
- Вече ѝ казах – успокои го Юлия и го прегърна силно.
- И да поеме, ако може, Центъра, с Таня – опита се да довърши изречението мъжът между две целувки.
- Всичко е уредено – прошепна топло цигуларката, целувайки го страстно.
- Нямам модни дрехи за Париж - прошепна Алекс, задъхан от вълнение.
- Там ще купим всичко – спря го отново с целувка музикантката.
Времето препускаше за двамата влюбени. Много имаха да си кажат с думи и без думи. Планини от нежност и топлина бяха събрали и искаха да си ги подарят. Телата и душите им изгаряха един за друг - времето и света изчезнаха в слетите им тела. Сърцето на Алекс спираше за миг, тогава като светкавица го удряше вина към Гергана, но после червенокосата красавица го обгръщаше в своята сладост и той като омагьосан забравяше всичко в света.
Накрая заспаха притиснати един в друг. Алекс чуваше сърцето на Юлия – спокойно, равномерно и силно биеше до неговото. Минути, откраднати от света и времето. Осъзнаваше го добре. Цял живот искаше да бъде така. Но тези минути и горещи нощи си струваха страданието, болката от раздялата и самотата.
Гергана не спеше – стиснала очи, се опитваше да не вижда в сърцето си какво става в другия апартамент. Но го усещаше. И ревността я изяждаше. Опита се да си представи своята мечта – тя и Алекс в прегръдка. Не се получаваше. „Трябва да си купя вибратор“ – бе последното, което си каза, преди да заспи.
Утрото пристигна по-бързо, отколкото бяха очаквали. Секундите бяха изтекли като сладостни песъчинки в нежността, но младият мъж не се страхуваше. В утрото на тази бяла Коледа беше с Юлия и заминаваха заедно. Целунаха се преди отпътуването. Знаеха, че не бива да си разменят нежности пред чужди хора. Образът на фатална свободна красавица продаваше лудо албумите ѝ. Трябваше да внимава. Това натъжи Алекс и музикантката го усети.
-В Париж ще бъде различно, обещавам ти – прошепна Юлия в ухото му.
Зеленоокият мъж бе сигурен, че ще бъде така. Цигуларката спазваше всички обещания, които му бе дала. Понякога му се искаше тя да не бе толкова талантлива, за да имат живота и радостите на обикновените хора. Но желанията и реалността бяха далечни планети.
Докато се качваха в таксито, му се стори, че мерна силуета на Гергана на прозореца. Вината отново го заля. Ако можеха двете жени да бъдат в едно тяло и в една душа. Ала не можеше. Алекс избра. Но дали беше взел правилното решение?
Самолетът излетя успешно. Бизнес класата предлагаше комфорт и тишина. Стюардесите се движеха тихо между пасажерите.
- Какво ще стане, ако паднем в морето? - Алекс внезапно запита Юлия.
- Ще паднем двамата – отговори със смях цигуларката и го целуна.
Задрямаха и русият мъж сънува странен сън. Златен фонтан извираше като гейзер в средата на морето. Цветни балончета весело танцуваха и той се опитваше да стигне до светла врата сърце. Плуваше усилено, но не можеше да я достигне - тя се отдалечаваше. Събуди се изпотен. Тревожно пое дъх и отпи глътка вода.
- Какво става? – надвеси лице над него Юлия.
- Сънувах златен фонтан – усмихна се измъчено той.
- Да го досънуваме заедно – предложи цигуларката. – Звучи екзотично.
Младият мъж преглътна. Юлия го погали по лицето съчувствено.
- Кошмар ли имаше?
- Да – отговори Алекс и взе ръката ѝ в своята.
- Това са само сънища – успокои го тя и погали косата му. – Няма смисъл да мислиш над тях. Мисли колко хубаво ще ни бъде в Париж.
Алекс не отговори. Останаха сгушени и мълчаха до края на полета. Радваха се, че са заедно; че папараците са далече и не трябва да се крият, за да се целуват страстно.
Стюардесите скоро ги подканиха да се приготвят за кацане. Спогледаха се. Щяха да бъдат в Париж само двамата. Бяха изстрадали това щастие с болки и раздели. „А Гергана?“ – продължаваше да се появява чувството за вина. Алекс искаше да избута този въпрос в морето, но той се връщаше. Сякаш това бе спасителната врата за него. За миг се разтревожи. Ами ако беше сбъркал? Небето се освети от ярка звезда, сякаш прелетя и ангел. Алекс се замисли, но Юлия го прегърна нежно и светът отново изчезна.
Аеропортът ги посрещна с тълпи от пристигащи и заминаващи пътници. Обработката ставаше бързо и скоро се озоваха при своя багаж. Малко след това взеха такси, за да стигнат до избрания хотел. Навсякъде французите се държаха любезно, но не искаха да говорят английски. Добре, че Юлия говореше френски добре.
-Не се дразни – упокои го тя, – просто са патриоти.
Хотелът бе малък и кокетен. Обстановката съчетаваше стил и лукс типично по френски. Стаята бе малка, но обзаведена с вкус. Шоколадовите завеси хармонираха с мебелите в изискано кафяво.
- Искаш ли да поръчам кафе? - попита го Юлия нежно.
- Искам да се разходим – отговори Алекс и музикантката завъртя ключа на стаята.
Излязоха на тихата улица с малко кафене на тротоара. Изглеждаше семпло и приветливо. Сервитьорът тихо се приближи.
- Две кафета и кроасани – поръча Юлия.
- Аз не – опита се да откаже Алекс.
- Кроасаните тук нямат нищо общо с онова, което ядете в България – пошегува се цигуларката.
Алекс скоро се убеди в това. Кроасаните бяха пухкави, златисти, с много шоколадов крем и божествен аромат. На Гергана биха ѝ харесали. Отново почувства вина.
-Можем да поживеем тук – поднови предложението си отпреди години Юлия. – Докато направя големия пробив в Америка. После ще се преместим там.
Не отговори. Френската реч бе красива, но чужда. Улицата бе чиста, сградите подредени и лъснати, но неестествено идеални. Не би могъл да живее тук. Младият мъж въздъхна. Хвана ръката на цигуларката и я целуна. Гергана бе в мисълта му.
Привечер се разхождаха по парижките улици. Прегръщаха се, държаха се за ръце и се целуваха като тинейджъри. Не забелязаха някой да ги гледа неодобрително, защото тя бе по-възрастна. Спокойствието и красотата на обстановката ги караше да се чувстват щастливи. Дори за момент забравиха, че идилията ще продължи кратко.
Поспряха се на моста над Сена. Реката течеше мързеливо. Алекс се радваше, че най-после е с Юлия за няколко дни. Водата течеше, бледозеленикава на моменти и той се замисли за Гергана. Тръгна, без да се сбогува. Какво ли правеше тя сега? Редно ли бе да мисли за нея, докато прегръщаше музикантката? Можеше ли да ги обича по равно – цигуларката с тялото, а Морската нимфа – с душата? От тези мисли се почувства виновен отново. Къде беше проклетата врата в морето? Докога животът му щеше да бъде оплетен лабиринт? Или той самият го объркваше? Нужна му бе нишка на Ариадна да го спаси.
Музикантката прокара пръсти по дланта му. От допира и двамата настръхнаха. Погледнаха се и нямаше нужда да се целуват. Душите им вече го бяха направили.
-Има прекрасен ресторант в Айфеловата кула - сервират кулинарни шедьоври от френската кухня. Да ги опитаме – предложи Юлия.
Алекс не бе гладен, но кимна. Искаше да прогони мислите за мургавата красавица и чувството за вина. Гретел му липсваше, а не трябваше. Сега беше с Юлия. Защо обаче нейният образ непрестанно се появяваше? И защо той искаше Гергана да беше Юлия?
Седяха и се наслаждаваха на гледката. Париж грееше пред тях като на длан. Храната – странна за българския вкус, бе символична като грамаж. Определено бе вкусна, но когато видя сметката, Алекс не издържа и възнегодува:
- За тези пари цял месец ще ям като цар в България.
- Тогава нямаше да си с мен в Париж - загадъчно се засмя Юлия, явно подобни сметки не бяха проблем за нея.
Нима цял живот щеше да е така? Тя ще плаща всичко, а той ще бъда платеният любим? Загорча му, въпреки че десертът бе сладък. Образът на Гергана отново изплува.
Дните след този се търкаляха като коледни меденки. Направиха подробен план какво искат да посетят. От Лувъра до Дисниленд, от кулинарни изложения до модни дефилета, от концерт в зала „Олимпия” до тези на уличните музиканти.
Русият мъж харесваше красивите места и събитията, които посещаваха, но усещаше неизбежно като гилотина приближаването на онзи разговор, от който се страхуваше. Дните в Париж щяха да свършат. „Броени дни бързо минават”, казваше Гела. Дори старицата му липсваше. „Няколко дни и вече почувства носталгия“, скара се на себе си Алекс. Но мислите го връщаха все към шоколадовата красавица, към морския град и Детския център. Как щеше да се оправи сама с всичко и то около празниците?
На другия ден беше Нова година, а после се връщаше у дома. Да чака Юлия още колко месеци? Колко още можеше да изтърпи, разделен от цигуларката?
Вятърът мълчеше. Нито дума не отронваше и чуждата река. Лунният принц трябваше да реши сам. Да хвърли монета нямаше да му помогне.
Да чакаш и да бъдеш верен, когато около теб има хиляди изкушения, е като да водиш сам стогодишна война. Знаеш защо, знаеш и начина, но не и дали ще ти стигне силата да оцелееш във времето. Как му липсваше Гергана! Поне да можеше да сподели терзанията си с Гела или Мухарем. Ала бяха звездички. Започваше да му става страшно.
Седяха в семеен ресторант с дървени маси. Поръчаха петел с вино и чеснови франзели. Ястието изглеждаше вкусно и не бе така скъпо, както миниатюрните порции, които опитаха в ресторанта на Айфеловата кула. Собствениците сновяха между клиентите и о, чудо на чудесата, жената говореше с удоволствие руски.
- Най-после да се разберем с някой на човешки език – доволно констатира Алекс.
- Не бързай да се радваш – със смях го прекъсна Юлия. – Ако не оставиш голям бакшиш, френската рускиня ще ти бъде обидена до живот. Ще те запомни и ако се появиш дори след години, ще съжаляваш.
- Ти си идвала тук и преди – констатира тъжно Алекс.
- Да - отговори кратко цигуларката.
- Какво ще стане с нас? – не успя да сдържи въпроса Алекс.
- Смятах да оставя този разговор за сутринта – неохотно остави чашата с вино музикантката.
- По-добре да го проведем сега - упорито настоя Алекс с тежко предчувствие.
- Тогава може да не опитаме от петела – заключи Юлия.
- Ще рискувам – настоя зеленоокият мъж и се вгледа с очакване в лицето ѝ.
- Знаеш, че те обичам – започна внимателно Червенокосата. – А също, че в България не мога да афиширам връзката ни. Имам договор с престижна музикална агенция. Скоро получих оферта за работа в музикален канал във френска телевизия, което значи отговорности, пари и възможност да направя пробив и в Америка. Можеш да останеш с мен тук. Ще си намериш някаква работа.
- Каква? – изстреля въпроса си Алекс яростно. – Не знам и дума френски.
- Ще научиш – облегна се на стола Юлия. – Не е кой знае каква жертва.
- Каква работа мога да върша тук? - продължи Алекс. - Да стана отново жиголо и да приключа живота си като Мухарем? Или да мия чинии, докато ти изнасяш концерти в Миланската скала или правиш записи в телевизията?
- Не е задължително да работиш – отпи от виното цигуларката. – Но френски ще се наложи да научиш. И обноски. Останеш ли тук, ще трябва да влезеш в моите кръгове. А не си подготвен достатъчно. Само красота не стига.
- Няма да ти бъда държанка - да чакам да ми купиш дрехи и обувки. Утре се връщам в България. Не мога и да гледам как сладко отпиваш от виното, когато сърцето ми се къса – почти изкрещя Алекс. – А ми обеща, че си приключила с алкохола.
- Захарче – опита се да го успокои Юлия, – ако се върнеш в България, ще се наложи да ме чакаш с години. Тук се чувствам добре. Хората са различни. Дали съм с мъж на двайсет и пет години, не интересува никого. Вашият свят е поизостанал.
Влюбеният мъж я прекъсна гневно:
- Нашият свят? Ти не си ли част от него? Не искам да живея във Франция. Искам да съм с теб у дома. Там имам работа и приятели. Докога за теб ще бъде на първо място кариерата?
- Не мога да живея с теб в България – Юлия почти изръмжа. – Няма да сложа край на своя имидж и да ликвидирм кариерата си, когато имам шанс за пробив и в САЩ.
- Няма да те карам да избираш между мен и кариерата – троснато заяви Алекс.
Стана, извади няколко евро от джоба си и ги хвърли на масата.
-Плащам своята част от сметката и отивам на аерогарата. Посрещай Нова година сама.
-Така си и знаех – влюбен си в Гергана. Просто исках да проверя. И не се излъгах.
-Да, не се излъга – вече успокоен, отговори Алекс и изведнъж му олекна.
Юлия замълча. Знаеше, че точно сега Алекс няма да чуе каквото и да му каже. Вдигна чаша и отпи от виното. После започна да се храни бавно. Петелът наистина бе приготвен великолепно, в типичния стил на френската кухня. Докато режеше малки хапки, цигуларката отново повтори в ума си финала на разговора. Остави приборите и се облегна на стола. Всеки един от тях беше прав. Но от това не болеше по-малко. Може би трябваше да се обади на Костас. Имаше едно обещание, което той не изпълни към нея.
Вятърът се отдръпна от прозореца на ресторанта. Скочи в таксито с Алекс и изтри предателската сълза от очите му. Връщаха се у дома. Реката не можеше да се мери със синята нежност на морето. Трябваше да каже това на вълните, щом се завърне, обеща си смутено вятърът. Юлия бе избрала своя път, Алекс - своя. Вратата в морето под формата на сърце бе на самия кей. И слънцето грееше ясно.
Чакалнята на аерогарата бе полупразна. В новогодишната нощ малко пътници обикаляха света. Алекс презавери билета си и сега разглеждаше сувенири. Цените не бяха по джоба му. Това не бе голяма беда. Можеше да се прибере без подарък. Гергана нямаше да гледа дали носи нещо в чантата. Щеше да се радва да е жив и здрав. Тя не поставяше на първо място своята кариера и не се срамуваше да афишира обичта си към него. Може би Юлия беше права. Алекс не бе готов за света ѝ. А с Гергана бяха душа до душа. Може би щеше да има любов. Изборът между шоколадовата красавица и музикантката вече беше направен. Трябваше да действа бързо. Дано не бе закъснял. Ангелът се усмихваше светло, приседнал на таблото с полети.
Вятърът се суетеше около самолета и си търсеше удобно място. Бе доволен от избора на Алекс и бе щастлив въпреки студа. Дръпна няколко облака и си направи шлем. Пусна съобщение на дъжда да мирува, докато стигнат до морския град.
Видя я, докато прелистваше забравен вестник. Носеше плик, пълен с подаръци. Юлия ги остави до зеленоокия мъж, но остана права.
-Купих по нещо дребно за бебето и Гергана. Все пак нейна бе идеята да се върна на Коледа.
Алекс я погледна като ударен с тиган и Червенокосата разбра. Бе време за сбогом. И все пак, трябваше да го потвърди още веднъж за себе си.
- Ще ме чакаш ли, докато се прибера през лятото? – запита цигуларката.
Лунният принц внезапно си припомни част от писмо, което музикантката му бе писала преди години:
„Защо душата ти роптае? Всичко в света ти е идилия. Домът, в която живееш. И спящата котка. Какво има? Животът ти е приказка без край... всяко твое желание се превръща в реалност чрез мен. Живееш в малкия си свят като принц. Ала все нещо ти липсва. Е, и това ще мине.”
„Не, няма да мине. Няма ги къщата и спящата котка. Животът ми отдавна не е приказка. ”
Юлия искаше да изкрещи „Обичам те!”, да го прегърне и да му каже, че без него животът ѝ ще е празен. Ала не можеше. Вече не бяха просто различно планети, а далечни галактики. „Молиш ли за обич, получаваш съжаление.“ Юлия бе прекалено горда, за да моли. Алекс погледна в очите музикантката и отговори ясно:
- Не, няма да те чакам. Ще се погрижа за своята кариера.
Цигуларката се подсмихна иронично:
- Ти и кариера?
- Ще го обсъдя с моята бъдеща съпруга Гергана – отговори студено Алекс.
Юлия разбра - разговорът беше приключил. Веднага щеше да се обади в Гърция.
- Ще те оставям, няма какво повече да си кажем – заяви музикантката и тръгна, надявайки се Алекс да я настигне, да я прегърне и да се съгласи да остане с нея в Париж. А после да я чака до лятото. Нищо подобно не се случи. Русият мъж отвори чуждия вестник и заби поглед в снимката на някакъв политик. Всичко беше приключило.
Всеки имаше своята истина и път в живота, различен от досегашния.
Алекс гледаше таблата за пристигащи и излитащи самолети и душата му беше вече при Гергана. „Всеки край крие ново начало, успокояваше се той. – Нова врата се отваря.“
Морето бе заспало в прегръдките на времето. Вратата сърце просветваше като спасителен фар. Бе близо и Алекс виждаше в нея образа на Гергана.
Отнякъде се чуваше заря. Алекс разбираше, че е хванал новата вълна и може да използва вратата в морето наместо сърф. Бе съвършено спокоен, когато самолетът излетя. Вятърът седеше на дясното крило на машината и също се радваше, че напуска Франция. Реката не можеше да се сравнява с красотата на морската вода, нито дърветата по парижките улици с грациозните палми в Морската градина на любимия град.
Костас сънуваше странен сън. Ангели стояха около него. Един от тях го попита:
-Ще продадеш ли всичко, за да заминеш в Америка с Юлия?
-Да – без колебание отговори богатият грък.
-Ще простиш ли на цигуларката, без да искаш нейното извинение?
-Да – отговори развълнуван мъжът.
-Тогава се подготви да напуснеш родината скоро с любимата – заяви ангелът и цялата група белопери отлетяха в небето.
Сутринта мъжът дълго мисли над сънуваното и реши да се свърже отново с музикантката. Когато взе телефона, видя, че има от нея няколко повиквания през нощта.