автор: VPetkova

Глава 1
-Не мога да повярвам! – възкликна Ан и разтвори с ръце завесата от перли, която отделяше сепарето от останалите.
– Че все още се вижда с онази Очиларка!
Аз, Дорис и Никол я последвахме, за да се настаним на огромния плюшен диван с цвят на карамел. В дъното, от пода до тавана, светеше неонова стена, която имитираше намачкана хартия, а на нея с огромни черни букви пишеше VES – името на любимото ни кафене. VES беше най-хитовото кафене в Иловград. Всички обичаха да пият кафето си във VES и тук се ходеше само с резервация. Да намериш свободно сепаре без резервация беше въпрос на късмет и на връзки.
– И как разбра? – попита я Дорис.
Ан седна в най-левия ъгъл на дивана, Дорис се настани срещу нея, а аз и Никол седнахме с гръб към светещия надпис. Ан хвърли чантата си до мен – кожено зайче със златисти ципове. Беше сплела русата си коса на плитка и я беше напръскала с розов спрей по краищата, носеше черен панталон и прилепнала блуза – винаги се обличаше в черно. Миналата година си бе пробила езика.
– Как разбрах ли? – почти изпищя тя. – Бяхме излезли на среща в градския парк. Глупакът отиде да си вземе бургер, остави ми телефона си, аз го отворих, разбих му паролата и изчетох всичките му съобщения... Очиларката!
Над нас се носеше тиха басова музика – познах песента „Отиде си любовта“ на група „5-5“. Какво съвпадение! Никол свали кожената си шапка, разпусна дългата си черна коса, бръкна в торбата си и извади кутия цигари и запалка.
– Може ли? – посегнах към цигарите. Нямаше да издържа да слушам още час как Ан се оплаква от бившето си гадже, с което все още излизаха „уж“ само приятелски.
– Пушенето убива, Ив – усмихна се Никол и ми подаде една.
Грабнах запалката от кутията, щракнах и запалих. Издишах дима. „Ода“ имаха вкус на ягода. Никол също запали.
– Казах ти, Ан, трябва да го зарежеш окончателно – продължи Дорис. (Днес беше облякла дънков гащеризон и носеше обилно количество фон дьо тен, за да скрие акнето си). – Не е ли очевидно, че те лъже? Не разбирам какво толкова намираш в него? Освен това ти си много по-хубава от онази зубрачка!
– И много по-умна! – засмя се Никол.
Ан беше в ужасно настроение.
– Вижте! – Тя бръкна в чантата зайче и извади мобилния си телефон. – Снощи тия са качили своя снимка в общия чат! Ще повърна! Просто вижте...
Но в този миг при нас дойде сервитьорката. Беше облечена в пола и тениска с яка с логото на VES. Косата ? бе стегната в кок със забучени сламки. Беше нова, не я познавах. Приличаше на азиатка.
– Добър ден, какво ще обичате?
Никол придърпа към себе си менюто от масата.
– Фреш от син банан и нар.
– Обикновено фрапе – казах.
– Кафе с авокадо – избра Дорис.
– Черно кафе – рече накрая Ан и върна менюто на масата.
Сервитьорката кимна и изчезна зад завесата от перли така, както се беше появила. Изтръсках цигарата си в пепелника с формата на череп.
– Ето – Никол ми подаде телефона със снимката.
– Те почти се прегръщат с Очиларката! – продължи възбудено Ан. – Виж!
– Мисля, че се казва Пенелопа... или Пенелопи... или... – отвърнах аз, докато гледах към снимката на дисплея, опитвайки се да се сетя откъде въпросното момиче ми е познато.
– Всички от класа ? я знаят колко е зла и съска! Змия Очиларка! Затова я наричат Очиларката! Знаете ли, че вуйчо ? е в затвора за убийство? – продължи Ан.
Не знаех. Всъщност никой не знаеше. Подадох обратно телефона на Никол, която го подаде обратно на Ан. В следващите пет минути всички на масата обсъждаха вуйчото на Очиларката. Музиката се смени с нова песен на „5-5“ с по-силно басово звучене.
– Ами ти, довечера ще излизаш ли пак с Кети? – обърна се изведнъж към Никол Дорис.
От една година Никол излизаше със своята съученичка Кети. Двете дори ходеха хванати за ръка в училищния коридор и се целуваха в междучасията на тенис игрището на гимназията пред намръщените погледи на учителите. Никол твърдеше, че харесва момичета и с Кети са сериозно влюбени, и също така твърдеше, че след завършването двете планират да се изнесат на квартира и да заживеят заедно. Никога не съм си представяла, че ще имам приятелка лесбийка.
– Тя трябва да говори с родителите си... сещате се... има вечерен час и... Нали ви споменах, че ? забраняват да се вижда с мен! – рече тя и загаси цигарата си в пепелника.
Родителите на Кети не харесваха Никол, меко казано. От своя страна родителите на Никол ненавиждаха Кети, защото Кети пушеше трева и беше цялата в татуировки. Кети беше записана в курс по изобразително изкуство и миналото лято Никол премахна всичките си часове по приложна математика в програмата, за да се включи в същия курс и двете да прекарват повече време заедно. Никол твърдеше, че вече иска да се занимава с рисуване – нещо, което родителите ? силно неодобряваха и настояваха да продължи да следва математика, за да не похабява таланта си.
Поръчката ни дойде бързо. Сервитьорката свали от подноса стъклена чаша с фреш от син банан и нар пред Никол, стъклена халба с фрапе пред мен, малка порцеланова чашка с черно кафе пред Ан и стъклена чаша със зелено авокадо-кафе пред Дорис. Имаше и комплименти – бонбони с логото на кафенето, увити в черна гланцирана хартия, и свитъци с късметчета.
– Благодаря – отвърнах.
Сервитьорката прибра подноса си, усмихна ни се делово, обърна се и изчезна зад завесата от перли.
– Какви късметчета ви се паднаха? – попита Дорис. – Моето е „Късмет“. Колко тъпо! – Смачка го и го изхвърли в пепелника.
– „Отиваме на купон!“ – прочете своето късметче на глас Никол. – Ха!
– Моето е още по-ужасно – рече Ан.
– Какво е? – попита Дорис.
– „Любов“! – изсумтя Ан.
– Може би най-накрая ще ти потръгне в любовта! Ще си намериш гадже, което не ти изневерява! – отвърна Дорис.
При мен винаги се падаше „Здраве“. Отворих малкото хартиено свитъче.
– Обзалагам се, че е „Здраве“! – рекох. – Ще се изненадам, ако е друго.
Дорис и Ан гледаха в ръцете ми. Никол също надничаше през рамото ми, за да види.

“Четири сиви агънца под четири сини облака танцуват в кръг.”

Прочетох отново.

– Какво е? – любопитстваше Никол.

„Четири сиви агънца под четири сини облака танцуват в кръг“...

-Хм, някаква тъпотия. Очаквах да е здраве – изсумтях, смачках листчето с късметчето и го изхвърлих в пепелника при останалите. Загасих цигарата си.
– Знаете ли, снощи разбрах, че ще имаме нов учител по литературна критика и анализ тази година – каза Дорис, опитвайки се да смени темата.
– Да, това е последната ни година. Трябва да потърпим още малко. Вече ми писна – рече отегчено Ан. После извади цигари от чантата си, запали една и отпи от чашата си с кафе. Цигарите на Ан приличаха на шоколадови пръчици.
– Хей, Ив, какво стана с романа? – попита ме Дорис.
Аз засмуках от сламката малко от шоколадовата течност на фрапето и се облизах.
– Ммм... В момента пиша края. Снощи качих първа глава в един сайт за млади автори – „WriteYou“. Обаче все още няма коментари и харесвания.
– Не знаех, че си започнала да пишеш роман! – възкликна Никол. – Как се казва?
– „Аз, Кралицата“ – отвърнах.
На масата настъпи тишина. Трите ми приятелки се спогледаха странно, сякаш бях изрекла нещо крайно неприлично.
– Ъъъ, и за какво се разказва в него? – попита ме Никол.
– Развива се през Средновековието, в Иловград. Най-общо – рекох.
– Помислих си, че си решила да пишеш за обладана от демон кукла! – изсмя се Никол.
– Наистина, ако няма обладаване от демон в романа, не ми го хвали – отвърна Ан.
– Накрая всички герои в книгата умират! – изсмях се аз на свой ред. – Ха!
Никол, Дорис и Ан също се засмяха, сякаш бях казала виц.
– Довечера ще ви изпратя линк към сайта, може да драснете един коментар.
– Като например – продължи да се хили Никол – „Аз, Кралицата“ е най-лошият роман в историята.
– Но разказвачът не може да умре. Нали?... – добави Дорис и отпи от авокадо-кафето си. – Имам предвид, ако ти си кралицата и ти разказваш историята, не можеш да умреш, нали?
– Не разбирам книги, в които накрая всички умират – допълни Ан. – Защо не пишеш за любов с щастлив край? Например: ожениха се, родиха си деца и заживяха дълго и щастливо. Всички обичат да четат любовни истории.
Дорис се изсмя.
– Ан, аз ненавиждам любовни истории. Знаеш ли, че има хора, които ненавиждат книги? Има хора, които ненавиждат четенето по принцип.
– Разбира се, че разказвачът няма как да умре – рекох. – И все пак това прави ли една книга скучна?
– Почувствах се като малцинство! – възкликна Дорис. – Само аз ли на тази маса не обичам да чета книги?
– Недей да лъжеш! Това е заради господин Николов – смигна ? Ан. – Смяташ ли, че са го уволнили заради теб?
Едва ли имаше ученик в гимназията, който да не беше научил за кратката връзка между Дорис и господин Николов, преподавателя по литературна критика и анализ. Господин Николов беше четиридесетгодишен, рус, със сини очи и брада, и сребърна халка на безименния пръст на лявата ръка – тоест женен. Това не пречеше почти всички момичета да си падат по него. Може би беше заради стила му на преподаване, мекия глас, който хипнотизираше всички в залата, или заради това, че никога не късаше никого на изпит, или заради джипа му, който блестеше като черен диамант на паркинга зад училището. Никой не смееше да оспори чара на господин Николов, дори учителите и самият директор го уважаваха и някак боготворяха... поне доскоро.
Дорис обичаше да пази тайни, включително момчетата, с които излизаше. Не говореше никога за тях, никога не изразяваше чувствата си и никога не празнуваше Свети Валентин. Веднъж обаче нейната тетрадка от часа по литературна критика беше попаднала неизвестно как у Ан и Ан започна да подшушва на ухо наляво и надясно какво е прочела вътре: „Господин Николов“, ограден със сърце, нарисувано с червен химикал; „Господин Николов, обичам те“, написано върху цял лист със сърца; „Дори + А. Николов = В.Н.Л.“ (вечна неразделна любов) и прочее.
Дорис наистина не обичаше да чете и беше от по-слабите ученици, които минаваха всяка година с преписване на изпити, но откакто господин Николов започна да преподава, започнаха да се случват странни неща. Тя взе да получава само шестици. Веднъж, докато търсех в библиотеката в раздел „Средновековие“ учебника „История на Иловград в началото на 12. век“, я чух измежду редиците да моли библиотекарката за някаква книга. Дорис в библиотека? Невъзможно. Вторият път се сблъскахме на вратата на библиотеката – аз тъкмо излизах, а Дорис се канеше да влезе. Дорис каза, че е объркала стаите и всъщност търси кабинета по биология. А третия път, когато видях Дорис, отново беше в библиотеката, в най-закътаната част, където се помещаваше раздел „Поезия“, но не беше сама. Господин Николов се беше надвесил леко над нея, държеше я за ръка и шепнеше нещо, аха да я целуне. Беше истински шок за мен, защото не можех да повярвам, че Дорис крие подобно нещо от всички нас. Беше истински шок за мен да узная, че господин Николов има връзка със своя ученичка и то точно моята приятелка!
Разбира се, Дорис не обелваше и дума по случая и това се беше превърнало в тема табу, поне до края на срока, когато я видях да плаче в коридора. Каза, че е скъсала със своето гадже. Тя наричаше гадже господин Николов. А ето че тази година щяхме да имаме нов преподавател на мястото на господин Николов.
– Може би сам е пожелал да напусне – отвърна Дорис и отпи от авокадо-кафето си. Усетих как очите ? се пълнят със сълзи. – Освен ако директорът не е научил за случката в библиотеката...
– Ами ти, Ив? – обърна се към мен Никол. – Кога най-накрая ще си хванеш гадже?
– Никога не съм се влюбвала в момче... или в момиче – прибавих. – Сложно е – рекох.
– Но ти не си грозна! Руса коса, зелени очи, страхотно тяло! Не разбирам каква е тази мистерия с момчетата и защо никой никога не те кани на среща.
Наистина момчетата някак страняха от мен. Сякаш бях твърде красива за тях, твърде чуплива или ги плашех. Сякаш бях болна от нещо заразно. Спомням си, че веднъж се осмелих да заговоря едно момче в парка на баскетболното игрище. Беше ме адски срам и се опитвах да скрия с коса почервенелите си уши и да дишам дълбоко. Исках да го поканя да излезем на кафе.
– Благодаря, но съм гей – рече той и хвърли топката към съотборниците си на игрището.
Спомням си следващото момче, което се осмелих да заговоря – седеше само на една малка маса в дискотеката, но след като му се представих, той стана и побягна, казвайки нещо от сорта на:
– Не ми се умира.
Тогава с Ан, Дорис и Никол си поръчахме текили и се напих за пръв път.
– Може би нямам късмет с момчетата – отвърнах просто, когато изведнъж завесата от перли се разтвори и при нас се появи Цветан.
– Хей, Цветко! – възкликна Никол.
– Хей! – възкликна Дорис.
– Хей! – възкликна Ан.
– Здрасти, Цветко! – поздравих го.
Беше облечен в прилепнали дънки, носеше бяла тениска, косата му стърчеше като игли на таралеж и имаше обица на ухото. Цветко беше наш приятел, връстник и също учеше в гимназия „Нюград“.
– Видях ви да идвате насам... Готино сепаре сте си избрали! Ан, може ли да седна до теб?
– Да, разбира се – отвърна тя и се помести леко, за да му направи място.
– Дойдох да ви кажа: правя домашно парти в петък за рождения ми ден. Каня всички ви! Ще бъде много яко! Ще дойдете, нали?
– Нямам други планове за петък, а вие? – попита Никол.
– Естествено, там сме! – рече Ан.
– Купонът е с маски! Предупреждавам ви.
– Сериозно? С маски? – попитах аз.
– С маски – рече Цветан.
– Искам да съм Жената котка... – засмя се Никол.
– Маскирайте се както искате, но да знаете – ще бъде извратено, ще има игри и такива неща... сещате се. Не всеки ден човек става на седемнадесет. Поканил съм трийсет човека! Вече петнайсет потвърдиха.
– Мога ли да дойда с гаджето си? – попита Никол и засмука от сламката в чашата си със синя течност.
– Доведи я – каза Цветан. – Аз ще съм маскиран като Големия лош вълк. АУУ!
– Ммммм! Як парфюм, откъде ти е? – наведе се към рамото му Ан, за да го подуши.
– А, парфюмът ли? „Лъстта на Ориента“ от Ана Рабана, поръчах си го от Диливър.
Аз бръкнах в чантата си от дънков плат и извадих малко огледалце с розово капаче – исках да видя устните си, имах чувството, че съм размазала гланца си.
– Искаш ли да отидем до голямото огледало в тоалетната? – попита ме Дорис, докато Ан и Никол вече обсъждаха как да се маскират на партито на Цветан в петък.
– Хайде – казах ?.
Извадих несесера с дамски принадлежности от чантата си. Станах от дивана и се проврях между Ан и Цветан.
– Къде така? – попита Ан.
– До голямото огледало – искам да си оправя грима – отвърнах ?.
Минахме през перлената завеса, Дорис ме следваше и влязохме в големия салон. Тук беше доста по-шумно, пълно с хора. Имаше седем маси и четири големи сепарета, всичките заети. Един мъж водеше разговор с някаква дебела дама с шапка на цветя на маса близо до остъклената тераса – мъжът внезапно прихна да се смее. На съседното сепаре, издигнато на малък подиум, четири момичета си разговаряха оживено. Едното от момичетата ръкомахаше бурно, сякаш искаше да обясни нещо на останалите.
Чу се чупене на стъкло, най-вероятно чаша, и две от сервитьорките припнаха като балерини натам. Разминахме се с още един сервитьор, който носеше пълна табла с поръчки.
До големия бар, осветен от синя неонова светлина, стоеше жена с руса коса и барета. Под мишница държеше малко бяло кученце шпиц – разказваше нещо на бармана, който, подпрял лакти, я слушаше с интерес и се усмихваше. Дамата с кученцето изглеждаше наистина странно, като че ли идваше от друго време.
Влязохме в коридора до бара. В тъмно черно от пода до тавана тук се открояваше само една малка картина на зеленооко русо момиче, което държеше цигара до устните си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще проговори – Боже, тя толкова много приличаше на мен! Кога ли са сложили тази картина?
– Ив, смяташ ли да ходиш на купона у Цветан в петък? – попита ме Дорис.
– Не.
– Ив, след две седмици лятната ваканция свършва и отново сме на училище! Това може би е последният ни шанс да закрием лятото! Не ми казвай, че няма да дойдеш!
И двете нахълтахме в женската тоалетна. Дорис затвори вратата зад себе си и музиката утихна. Помещението от горе до долу възхваляваше черния мрамор. Вътре имаше шест-седем кабинки и огромно лед огледало, което преливаше в кристалния таван.
– Защо просто не отидете на този купон без мен? – отвърнах, докато се опитвах да сложа с малката четчица нов слой гланц върху долната си устна.
– Имаш ли още от онази пудра против пъпки? – попита ме Дорис.
Извадих от несесера си пудрата и я подадох в ръката ?.
– Ето, дръж.
– Ив, само не ми казвай, че ще си останеш у вас, за да пишеш проклетата си книга!
– Просто не искам да ходя – отвърнах.
– Заради книгата е, нали?
– Не искам да ходя на никакъв купон – повторих.
– Толкова си сдухана! Ако бях момче, щях да те зарежа, кълна се – рече тя и започна да потупва с гъбичката на пудрата пъпките по брадичката си.
Гледах отражението си в огледалото. Косата ми падаше свободно от двете страни на бледото ми мраморно лице. Очите ми блестяха като малки скъпоценни зелени камъчета над скулите, а устните ми приличаха на розов JellyBelly бонбон.
Бях облечена в любимата си дънкова жилетка с оръфани краища, които подчертаваха слабите ми ръце, и носех намачкани дънки тип „чарлстон“. Обожавах да се обличам в дънкови дрехи. Винаги ходех спортно облечена. Ненавиждах рокли, токчета и тежки бижута.
– Цветан може да ти се обиди, ако не дойдеш.
– Не съм чак толкова близка с Цветан – казах истината аз.
– Стой си тогава у вас.
– Все още ли си пишете с господин Николов?
Изражението на Дорис внезапно се промени и стана много сериозно.
– Не искам да говоря за това – каза и ми върна обратно кутийката с пудра против пъпки.
– Още ли го обичаш?
– Майната ти, Ив!
Когато се върнахме обратно на сепарето до големия светещ с неонова светлина надпис VES, заварихме Никол, забола нос в таблета си, а Ан и Цветан почти се прегръщаха в ъгъла на дивана...
Уау, май бях пропуснала нещо важно!
– Зарежи го, бейби, и повече недей да мислиш за тоя боклук – каза Цветан, докато с пръсти си играеше с връхчето на плитката ?.
– Да, но той ми разби сърцето! Ти не разбираш... Никой не ме разбира...
Явно ставаше въпрос за бившия на Ан. Не можех да повярвам, че двамата с Цветан открито флиртуват. Може би в крайна сметка щеше да се окаже вярно, че приятелството между момче и момиче е невъзможно. Седнах обратно при Никол – тя разглеждаше сайт за карнавални костюми.
– Този костюм на котка струва 150 долара! А тази маска, покрита с имитация на кристали Сваровски – 1200! Тия са луди.
– Ник – казах аз, – дай да видя какъв сайт си отворила.
И взех таблета ? у себе си.
– Същият костюм и същата маска ги има за два долара в ТОЗИ САЙТ – казах аз и върнах таблета ?, за да види. – Мисля, че не са луди – допълних. – Просто са обирджии.
Никол отпи от фреша си със син банан и го остави на масата, а аз се канеха да прибера обратно несесера в дънковата торба, когато изведнъж мобилният ми телефон иззвъня. Отворих капачето. Имах съобщение.
Магазинът затваря в пет. Иди да вземеш кутията с обувките. Моля те.
Беше мама. Въздъхнах.
– Момичета, трябва да тръгвам – казах.
– Цветан, съжалявам, няма да мога да дойда на партито в петък. С мама ще бъдем извън града – излъгах.
Дорис присви очи.
– Чао, Ив! – каза Ан.
– Тръгваш си? – попита Никол.
– Да – отвърнах.
– Пиши ми довечера в чата – допълни Дорис.
– Хей, Ив, ако плановете ти за петък се променят, обади се! – каза Цветан.
Грабнах чантата си, завъртях се и изчезнах зад перлената завеса, оставяйки Дорис, Ан, Никол и Цветан потънали в разговори за предстоящото парти с маски.