автор: ZAGORA

Остарях,май съвсем остарях.
Макар, че на себе си само признавам.
Ех!Млада бях и като клада пламтях...
Моментно чувств
А днес стене от болка костеливото ми рамо,
защото моят здрав дух не е вече
„ин корпоре сано”
Не прося в молитвите си капка младост
на дъното на отминаващите дни.
Не чакам хрипкава, изнемощяла радост
по мръзнещите чакри да пълзи.
Без брой са загубите и пропуснатите шансове,
неточните ми избори и камъните на Сизиф,
но пък копнежа по виенските ми валсове
на дансинга на любовта е жив.
Всеки мой ден е есенен лист от хербарий
между хартия от безсмислие и глухота.
А аз- патрицият превърнат в парий
проглеждам изконната човешка нищета.
Посивяло слънцето пие сълзите ми,
облаци услужливо на земята ги връщат.
Размиват на цветните мигове боите
И залиняват сетива за дървета и къщи.
Остават само въпроси без отговор.
Дори и да тръгна
незнаеща както дойдох,
помня, че с Бог скрепих договор.
Да каже- това, което преживях.
Живот ли е или е апостроф?!