Чувайки името "Мунчо", Авторът не можа да се въздържи да не направи малко Отклонение от темата на романа. Отклонение посветено на родния му град който той бе напуснал толкова, толкова отдавна, но все още съхраняваше у себе си топли и малко сантиментални чувства за него.
Понеже като дете той бе прекарвал времето си шляейки се по Улиците и Парковете на Пловдив и е виждал лично въпросния "Мъдрец и Заслужила Майна"-Мунчо, спомените от онова далечно време (и за въпросното лице) изплуваха като живи образи и сцени в съзнанието му, сякаш се случваха в момента.
Мунчо, млад мъж "не с всичкия си", ходеше мърляв и раздърпан из града, плезейки се на хората, дрънкаше им "мъдростите" си и изобщо изпълняваше добре отредената му роля на Градския Идиот. Понеже бе напълно безобиден, незастрашаващ никого, хората го подминаваха смейки се снизходително на глупостите му и така той се бе превърнал в Местна знаменитост. Една доста шантава, но забавна личност. Носеше се мълва, че като дете бил даровит цигулар, но прекалено амбициозният му Баща често го биел по главата даже и с цигулката, когато не бил достатъчно доволен от напредъка му. Веднъж дори "малко" попрекалил със силата на ударите и счупил инструмента в Мунчовата глава. До този фатален момент той още не бил Мунчо, а "малко талантливо цигуларче". След този инцидент обаче "генийчето" вече нямало нужда от нова цигулка, понеже "малко" откачило. "Откачил се и от грижите" на прекалено амбициозният си Баща, който ще не ще, вдигнал ръце и се предал. Разбрал че от сина му Паганини вече няма как да стане, той го оставил най-после да прави каквото иска. А той искал само едно нещо, да се скита по улиците и да се рее като волна птица. Малко "повредена в главата", но най-после свободна птица. Така и поел с Радост и Охота новата си ролята на "Градския Идиот".
Веднъж отървал се от тормоза на взискателния си Баща, той изглеждаше видимо щастлив и ходеше постоянно широко усмихнат. Такъв го е запечатал в спомените си Авторът от онези далечни времена.
След много, много години по неизвестни за Автора причини някой кой знае защо, бе решил да овековечи Мунчо като му извая брнзова статуя и я постави на видно място в Центъра на града. Точно по средата на Главната улица, любимото място за разходки на Пловдивчани и Гостите на града.
Хубава статуя е, професионално направена, но това разбира се поражда и логичният въпрос;"Това ли е най-изявеният и заслужил Гражданин-Символ на Пловдив и точно той ли е трябвало да бъде удостоен с такава Чест и Почит и за какво?"
Доста странни Чешити се появиха напоследък в Пловдив. Който е ходил там, сигурно ги е виждал.
Посещавайки "Града под тепетата", на човек се набиват в очите неимоверно многото Ресторанти и всевъзможните Питейни и Хранителни Заведения. Те постоянно са пълни с хора от всички възрасти, кръстосали крак върху крак и размахвайки оживено задължителните цигари в ръце. Докато чакат сервитьора да обсипе масата им с всевъзможни ястия и напитки, пушейки те обсъждат "компетентно" нещо "много, много важно". Тези хора не бързат за никъде, въпреки че не е почивен ден. Те явно не работят, но видимо разполагат неизвестно откъде с излишък от време и финансови средства, които са дошли да похарчат. Поръчките валят една след друга и те хич не се притесняват какво ще им струват при получаването на Сметката. Явно материлното положение на тези Граждани се е повишило значително, значително много за изминалите години. Защо и как не питаме, защото не е наша работа, (а може би би трябвало да има кой да пита, ако иска).
Но пък как стоят нещата с духовното им "благосъстояние"? Това е по-интерсният въпрос който плахо ще си позволим да зададем.
Неволно улавяйки откъси от разговорите им, изречени на всевъзможните понякога неразбираеми диалекти, с които Българският език е толкова богат, гарнирани с честата употреба на думите "купих", "продаох", "почиах у Гърция", "кефих се тук", "кефих се там", карат Автора неволно да се запита: "Това ли са наследниците на онези Умни и Будни деца, с които бе играл на топчета и ритал футболна топка някога? Кой лош баща ги е бил и чупил "цигулки" или други предмети в главите на тази хора, че да се превърнат от добри и обещаващи деца в завършени "Мунчовци"? Това ли са съвременните Пловдивчани. които с възхищение са приели някогашния Градски Идиот за свой Кумир и Пример за подражание?" Та те дори изпращат многократно едно негово подобие като депутат в Народното събрание. Техният "избранник" (представляващ този красив иначе град) в най-висшата държавена институция се явява често пийнал и доста поразрошен на Сесиите там или облечен небрежно с къси панталони идва набързо да си получи петцифрената заплата. Сигурно ще се досетите за кого става въпрос.
Пловдив в Град на Мунчовците ли се е превърнал , "Майна"?
Мунчовци, които живеят в свой измислен от тях свят. Свят, в който те кой знае защо са си въобразили, че са Най-важните, че всички блага им се пола- гат "по право" и Светът им е много, мноого задълъжен за Нещо. За какво ли и те не знаят.
Кой да ти каже, Майна? Гледай, слушай и сам си прави изводите, Майна! Между другото в онези далечни времена никой не употребяваше тази дума. Митове и градски легенди са, че "Майните от Пловдив говорели на майна". Повярвайте на един още жив свидетел от онова време, като ви го казва! Но, отново между другото, думата "Густо" се използваше доста често в Местния говорим език и самият Автор я изпозваше с Голямо густо за щяло и нещяло. Тогава той разбира се бе само едно невръстно хлапе и му бе простено всичко. Или по-точно, почти всичко. За псувни и нецензурни думи се дърпаха здраво уши разбира се. Ох, как болеше само?
Ех, Пловдив, Пловдив! Малко Тъжна картинка си днес, особенно в очите на позастарелите птици. Какво да се лъжем? Не е това което беше. Това може да се каже и за Света като цяло, но сега говорим за "добрия стар Пловдив". Така че няма да обобщаваме.
Може би трябва да се примирим с факта, че нашето "Добро Старо време" е безвъзвратно отминало и е дошло "Новото време", това на поредното поколение, за съжаление това на Всезнайковците, висящи по Заведенията и въобразяващи си, че всичко им се полага "по право" и Светът им е длъжен за нещо. Поклонниците на Мунчо. (Май, че вече ги срещнахме някъде?)
"За какво бе ей, пикльовци? Какво сте дали и с какво сте заслужили това самочувствие?"- мърморят "пенсиите".
"Много питаш Дядка. Яж си там Киселото мляко и глей да не ти падне ченето!"- отговатят нехайно голобрадите келеши.
Как ще се разберат и живеят заедно тези Граждани, един Дявол знае. Но както и да е. Ние ли ще оправяме света, я?
Едни Хора си отиват, други идват на Освободеното място. Имат си своите Виждания, Морал, Интереси, Език и Култура. Те променят облика на Града според своите разбирания и хич не се интересуват от мнението на "Дъртите Гарвани", както пренебрежително ни наричат. Дали за добро, дали за зло, кой да каже?
"Яжте си киселото мляко и гледайте да не ви паднат ченетата...", пък другото все някак ще се оправи.
Въпреки всичко казано дотук, Авторът разбира се обича Родния си град Пловдив и дори някои от неговите съвременни (по-възрастни) граждани........
(Откъс от "романчето" Старчески дом Утопия от някой си lubotran. За съжаление по тех. причини останалите части на романа не могат да дъдат публикувани на този сайт-за сега)





