автор: mitkoeapostolov

Вървя по улицата на връщане от работа и блея. Графит на отсрещната стена ме връща в реалността – „Долу Хелоуин, имаме си кукери”. Подминавам без да обръщам внимание.

Прибирам се и влизам под душа. Чак сега ме настига написаното на стената. Почвам да дълбая. Защо повечето жени на Хелоуин се обличат като мръсници и като какво се обличат мръсниците по професия на този празник? Сепва ме звън от входната врата. „Сигурно е касиерката на блока” – викам си – „да събира месечните вноски”. „Идваам” – провиквам се докато препасвам една кърпа и отварям.

От другата страна ме зяпат десетина деца в костюми. Има всичко от Спайдърмен до Елза – накратко цялото Дисни и Марвел ми се е изсипало пред вратата. Осъзнавам, че размислите ми за Хелоуин не са били съвсем случайни. „Лакомство или пакост” – крещят децата, докато отстъпвам две крачки назад и се подхлъзвам по мокрия под. Люсвам се по гръб, като какво се е видяло за посетителите по време на падането, предпочитам да не гадая. В тоя момент на вратата се подава и глава на възрастен. Давам си сметка, че е здравният министър – познавам го от телевизора. Явно и той си има дете и живее в квартала.

Съдейки по болката е ясно, че съм за Пирогов, ама все още се заблуждавам, че мога да избегна резила. Събирам се в право положение и заявявам: „Аз тъкмо се къпех…Не очаквах…Минете след десет минути”. Не случайно съм завършил четвърти клас с отличен – с тая невинна лъжа хем вълкът ще е цял, хем агнето ще е сито – ще се отърва от досадните деца без да се налага да си бъркам в джоба.

Затваря се най-сетне вратата. Дясното коляно ме боли – може да съм скъсал менискус при падането – левият лакът ми е изтръпнал от удара, ама от всичко най-много ме терзае душата – дето станах за резил пред децата и министъра. Се тая. Подсушавам се набързо, сядам на масата в кухнята и си сипвам една ракия да се осаферя малко. Обръщам чашката на екс и тъкмо наливам втората, когато на вратата пак се звъни. „Това вече е касиерката” – викам си и докуцуквам до входа. Отварям – същата група деца, предвождани от министъра

Абе направо нагледен урок по математика – ето така изглежда резил на квадрат. Тоя път се налага да кажа истината – забравил съм, че днес е празник, но спестявам да споделя, че такива глупави празници не празнувам. Изкушавам се да изнеса лекцията за кукерите, ама строгият поглед на министъра ме пресича. „Ей сегичка ще изтичам до магазина” – викам на децата – „и ще ви купя лакомства”.

Вече съм наясно, че от тия лепки, без диабет в опаковка няма да се отърва и с няколко псувни наум, повечето от които насочени към роднините на министъра, се отправям към кварталното. Купувам първите шарени боклуци, натъпкани със захар и се отправям към касата.

Там ме посреща една вещица, облечена като мръсница или една мръсница, облечена като вещица – трудно ми е преценя в състоянието, в което се намирам. „Да не ви е зле” – пита ме тя – „пребледнял сте като призрак и куцате като пират”. „Това ми е костюмът” – отговарям остроумно, дали от ракията, дали от отличните оценки в четвърти клас.

Обикалям цялата улица да раздам лакомствата – от децата няма и помен. Прибрал ги е проклетият министър. Прибирам се и аз с наведената глава на политик, който е обещавал много, но не е изпълнил нищо. Сядам на масата и довършвам бутилката с няколко сникърса и две вафли Морени, докато разсъждавам дали здравният министър ще поеме разноските за операция на менискуса и за лечение на скъсаните ми нерви.

Еми това е общо взето. А да, за малко да забравя. На следващия Хелоуин се ожених за вещицата-мръсница (или мръсницата-вещица) от магазина, на последващия ни се роди първото дете. Вече имаме три. За здравния министър какво да кажа – вече не е здравен министър, а обикновен депутат. От две години съм му шофьор, но и двамата се преструваме, че не се познаваме отпреди.

То днес пак е Хелоуин де, та ще водя децата из квартала да си просят лакомства от стиснатите съседи-националисти. Ходихме преди време и на кукерския фестивал Сурва в Перник, ама малките така се уплашиха, че после се оръсих няколко хиляди за психолози, врачки, свещеници и сякаква друга паплач, дето се храни от ужасите на хората. Те така ми миряса главата и се отворих към мултикултурализма.


Сега вървя плахо с цялата тайфа и се моля на някоя врата да не ни посрещне някой малоумник по хавлия, че ще му счупя главата, ако изплаши децата и пак се тръгне по мъките.

~ С настоящето произведение кандидатствам в литературния конкурс „Очи към себе си” 2026, организиран от hulite.net и Арт Галерия Маркони и провеждан на фейсбук страницата на галерията.