автор: regulus

in memoriam scriptum



Остротата ни ползват потайни въздушни течения
да се късат в парчета, с които един по един
през очите Фортуна завива ни, както вървим
по следи на велики дела и неясни влечения.

Имитира пространство, по малко разделя ни времето.
Доизсмукал съм всички лули, ненаситен на мир.
Попредъвквам корави останки от вчерашен пир
и суша под свадливи лъчи на надеждата семето.

Остаря есента, по ребрата ми гали се зимният
ситнозъбест ветрец и втвърдява се в скреж от роса.
По листата пред мен разпиляла е черна коса
и с въздишка завива ме в гъстия мрак Полихимния.

Не запомнят децата. Студени над мене жените са.
Времената се сменят, замесват си ново тесто.
Заблудена бреза между букове – с меко листо
позагръщам се нощем, но винаги бдящи очите са.

Преминаваме вече, а други заемат местата си.
И ни вдига тръбата, и всеки по име зове.
Запазете ми място! И нека духът изкове
паралелни пространства, в които да вместим делата си.

Пренаселена маса. Отрано живяла в интимния
тънкоструен ефир, издълбоко на всеки от нас,
на поетите скромни дарила магическа власт,
между халби лазурни запява с мъже Полихимния.