автор: Belezhnik

Най-после Сашо имаше черния анцуг с трите бели канта.
Дори не се погледна в огледалото – знаеше, че няма начин
да не е добре. Чувстваше се толкова удобно и някак израстнал с този мечтан комплект, подарен от дъщеря му.
Миналата седмица тя му се обади.
- Тате, кажи какво да ти взема за рождения ден -
забързано започна.
- А, ще ми взимаш! Нищо не ми трябва.
- Ох, така или иначе ще ти купя нещо, кажи какво
искаш.
И тогава, без да помисли, се чу да казва:
- Един от онези черни анцузи с три бели канта – и после бързо добави: – Абе, нищо не ми трябва.
И ето, днес го получи по куриер. Държеше футуристичния пакет в ръцете си, когато се обади синът му.
- Честит рожден ден, татко! С Али решихме да те изведем на ресторант за празника ти. Какво ще кажеш?
Сълзите му вече се стичаха по бузите. Отново, сякаш друг говореше вместо него, изрече:
- Добре.
Изкъпа се набързо, облече жадувания комплект и дори якето не си сложи, макар че беше февруари и нямаше слънце. Сивите облаци висяха ниско над панелките и беше такъв студ, че можеше не само да се усети, а и да се помирише.
Но на Сашо му беше топло. И слънчево.
Видя сина си и Али да се задават срещу него. Бяха се позабавили или по-скоро той беше подранил и вече беше премръзнал, ала щом ги зърна, засия от радост.
Тръгна с широка усмивка срещу тях и те едва тогава го видяха. Спогледаха се.
- Татко, защо не облече нещо по- ..., а си тръгнал по анцуг? – с укор в гласа го срещна синът му.
Сашо не знаече какво да отговори. Изведнъж усети с пълна сила студа, видя мрачното небе и сивотата на всичко наоколо. Мълчеше.
И тогава снаха му Али каза:
- Перфектен си! И аз вчера си запазих един такъв анцуг.
По път ни е и ще минем да го вземем, че може да не ми го пазят до довечера.
Съпругът ѝ стисна ръката ѝ. Беше ѝ безкрайно благодарен.
Ако бяхте минали след час покрай ресторанта, щяхте да видите от тротоара маса до прозореца, а на нея - трима сияещи от радост души. Двамата от тях – възрастен мъж и млада жена, бяха в еднакви анцузи: черни с три бели канта.
Преди да заспи, Сашо каза на глас:
- Не съм изпята песен.
Толкова живот му бяха вдъхнали двете му деца и Али.