автор: lubotran

След краткото Отклонение, ето ни отново при Основната тема:
"Старчески Дом №3" и неговите "Безсмъртни Обитатели".
След Рок концерта, нека видим как стоят нещата с Изобразителното изкуство. Техният представител в Дома бе художничката Фрида, както всички я наричаха с любов. А тази любов бе напълно заслужена, както ще се убедите сами.

В Покоите на Нежните цветя Фрида и Жулиета споделяха Стая №4. Ето че бе дошло времето Ученият да ги посети отново и да положи "Шапчицата" със сензорите върху главицата на Фрида.
А ние нека се качим с него в Лабораторията и да "изгледаме" филма "Фрида Кало". Не забравяйте пуканките! В салона пушенето е Строго Забранено!
Може би поради факта, че тя никога не бе ползвала и злоупотребявала с Упойващи вещества за разлика от някои други Артисти, нейният Мозък и Памет се намираха в отлично състояние. Затова и качеството на Филма за нея бе много добро и съответно историята приятна за гледане.
Тази история започва още с ранното детство на малката Кераца или Кера за по-кратко, както я наричали всички до нейното постъпването в Дома. Тя била обикновено, с нищо неотличаващо се от другите Дете. Да се каже, че от малка се е увличала по рисуването, би било силно преувеличено. И тя подрасквала детски рисунчици, изобразяващи нещо като квадратни къщички с пушещи коминчета, зайчета и други подобни, както правят всички нормални деца. Някои дори доста по-успешно от нея.
Истинското увлечение към Изобразителното изкуство се проявило при нея чак в Гимназията. По време на Съзряването повечето нормални подрастващи естественно насочват своите интереси към представителите на загадъчния противоположен пол, а Кера се влюбила в Рисуването. Тази Любов се изразявала в занемаряване на уроците и безразборното експериментиране с безбройните Техники и Материали за рисуване. Набързо преминала през кредата, графиките, водни, маслени и какви ли не бои и субстанции. Ходела небрежно-артистично облечена като истински Художник, изпомацана от главата до петите с бои, "ухаеща" силно на ацетонови и други разтворители, явяващи се неин специфичен "парфюм". Затова съучениците я отписвали като "шантава" и започнали да я отбягват. "Откачалката Кераца," това било нейното ново прозвище, с което избутала едва-едва Гимназията.
Откачена или не, но нейният Талант бил толкова безспорен, че успял да я "вкара" в Художествената Академия. И то въпреки, че там "връзките" играели, (а сигурно още играят) определяща роля при подбора на студентите. Болшинството от новите "колеги" на Кера се оказали все деца и внуци на вече Утвърдени Художници, Критици, Политици и други подобни изявени личности. Потомци на "случайни родители" се допускали само по изключение, единствено когато някой "все още съвестен" Професор се застъпвал впечатлен от "Безспорен талант" Кандидатстудент. Какъвто най-вероятно е бил и случаят с Кераца.
Дотук добре. Но след завършването на Реномираното Учебно Заведение, вече дипломираната Художничката Кераца изведнъж се сблъскала с "тежкия проблем" на Реализацията. Нейните бивши "колеги", въпреки че били "случайници" в Изкуството се уредили на престижни и доходни местенца, а "Безспорният талант" Кераца останала на "течение".
Горката Кера! Без работа, без доходи, само със своите статив, кутия бои и огромния си "Безспорен талант", оказал се обаче безсилен да помогне по въпроса с проклетата реализация. Тук вече той бил напълно игнориран от Обществото и неспособен да пробие стената, разделяща Успелите от Неуспелите в Живота. Този път нямало някой "съвестен който да я забележи" и тя си останала от Лошата страна на гореспоменатата Преграда. Едно неутвърдено име, на което липсвали връзки и Носител, отварящ врати на Галерии и шепнещ в ушенцата на Критиците: Кера, Кера!
"Кера коя? Не я познаваме тази. Кой я праща? Никой ли? Тогава да изчезва оттука!"
"Как се живее без "Носител, а?" Всички знаят как. Тежко, много тежко.
И какво й оставало на клетата Кера в това положение? Разбира се само едното примирение и нищо друго! Просто такива са "Правилата на Играта".
Правила моля ви се? И това ми били Правила? Кой ги създава тези "Правила"? Само Дявол знае, но те си важат с пълна сила и това е положението, да си знаете!
Още в неведение как ще се издържа за в бъдеще, тя случайно попаднала на една Обява която гласяла: "Новоткритата Специализирана Елитна Гимназия по Изкуствата набира изявени в своите области, дипломирани преподаватели". "Елитното" на тази Гимназия било, че достъп там отново ("изненадващо защо") имали подбирани изключително и само от познатия ни вече Контингент деца и внуци на Директори и Функционери, съставляващи местния Актив. Но Селекцията на Преподавателите все пак била на Ниво. Търсели се действително компетентни Хора на Изкуството, пък били и не съвсем "утвърдени" още имена. Директорът и Кераца провели кратко Събеседване. Той прегледал представеното от нея Портфолио и скоро тя била назначена за Учител по рисуване в Елитната Гимназия, някъде в "Града под Тепетата".
"Честито, Майна! Май ти тръгна карта? Хайде, добре дошла в Пловдив!"- си казала тя.
Но да се каже, че я е сполетяло "Пълното Щастие" би било силно преувеличено. Учителската работа не се понравила особенно на амбициозната Художничка. Разочарованието от Учениците настъпило сравнително скоро. Децата не проявявали особен интерес към нейния предмет, което я карало да отвърне със същата незаинтересованост към техния "напредък" в Изобразителното изкуство. Но пък заплатата все пак си вървяла, което било и по-същественото в случая.
"Като не искат да учат Рисуване, много им здраве"- си мислила разочаровано тя.
Скучаейки в междучасията, понякога Кера "завързвала" разговор с друг млад Учител, преподаващ Литература. И двамата не били от Пловдив и след работа се чувствали определено много самотни. Така от "дума на дума", помежду им се зародило нещо като Романс. Без да се замислят много, много, те набързо изтичали до Съвета и подписали Брачния договр. А това все пак си е Договор, със съответните Права и Задължения и който не ги спазва рано или късно плаче. В техният случай този момент дошъл рано-рано, но нека не избързваме!
Те наели малко жилище, пренесли там скромната си покъщнина и загукали щастливо в Семейното гнездо. По всичко изглеждало, че на младото Семейство предстои Светло бъдеще. И защо не? Те били Млади, имали Работа и поне през целият "Меден месец" често си повтаряли, че много, мноого се обичат.
Начеващият Литератор, син на много известен Литературен критик, чийто живот преминал дотогава под "широката сянка" на именития му Баща, се превърнал от това в един Яростен бунтар. Бунтар, но с Мечта. Веднъж напуснал Бащиния дом и избягал чак в Пловдив, той бил на път да я реализира. Мечтаел как сам-самичък, без бащината помощ и връзки ще се утвърди и докаже като Писател, опровергавайки по този начин всички, за които доскоро бил само "сина на ...." Това била безспорно една трудна и амбициозна задача, но и той бил достатъчно гневен и амбициран да преодолее всички трудности. Решен да направи необходимите жертви, или както се казва,"готов на всичко, готов на чудеса, готов и с дявола да се пребори... (и други от този род)", само и само никога вече да не бъде наричан "Синът на...".
Избрал неслучайно Криминалният жанр за поле на бъдещите си Литературни изяви, понеже обичал Загадките и не му липсвало Въображение да ги описва и решава. Изобщо Момчето знаело какво прави.
"Синът на ......" ли? Забравете окончателно това обръщение към него, че както му е накипяло може да ви "налети"за това.
Но да се върнем в "Семейното гнездо на Художничката и Криминалиста".
Скоро след края на "Медения месец" започнали да се появяват и първите пукнатини в това младо и крехко Семейство. Младоженците били толкова отдадени на своите изкуства творци, че поставили тези си Увлечения на първо място, а Бракът и Семейните задължения занемарили напълно.
Кераца превърнала стаичката в Ателие и "цапотейки" с боите всяка свободна минута, често забравяла че вече има и съпруг, който може би е гладен в момента или се нуждае от нежните и ласки.
Съпругът пък, явно не чак толкова закъсал за нейните ласки, от своя страна тракал постоянно на пишещата си машина в кухнята. Всеки Божи ден той прекарвал мислено придружаващ своите герои, разузнавачите от ДС, някъде далеч, далеч на Запад. Там те громяли безмилостно и правели за смях враговете от ЦРУ и други вражески Централи. Увлечен в тези игри на "Стражари и Апаши" той съвсем забравял да каже на Любимата съпруга колко много, много я Обича. Пропуски и малки на пръв поглед Детайли, но в последствие отразяващи се изключително токсично на Брака. На всеки Брак! И техният не бил изключение.
Разбрали взаимно, че няма защо да продължават с този явно неуспешен Брачен съюз, те се разделили като Приятели. Може би не чак като първи Приятели, но избегнали грозните сцени характерни за разводите. Все пак това били културни и възпитани Хора на Изкуството. Какво друго да очакваме от тях, псувни и обиди ли? НЕ.... Може би малко Разочарование, може би малко Тъга и...защо не някоя Сълза. Но никакви простотии! Никакви! И казвайки си културно и възпитано, "Сбогом и Успех в живота!", те окончателно се разделили, всеки поемайки по своя предначертан от Съдбата им път.
Той напуснал Учителството, но продължил да пише своите Криминалета, прескачайки на Запад с героите си от ДС и КГБ. След десетина години дори се утвърдил като един от най-популярните автори на Криминални романи. При това без нито капка Бащино съдействие. Ето какво значи да имаш Мечта и Амбицията да я постигнеш. Може би и Вие сте чели нещо от лицето ....., но не и във в. "Старческо Дело" разбира се , където думата "Хонорар" е неприлична дума. (.... бе сред най-високо платените Автори и не работеше "Pro bono")
Кераца си останала никому неизвестна Учителка по Рисуване, пък било то и в Елитна Гимназия. След развода тя си наела малка къщичка на Трите тепета, известни като "Стария град". Привлякло я дворчето, завършващо със стръмна пропаст. А там някъде долу "лежал" половината от "Града под тепетата", по онова време едно не толкова пренаселено място.
Седнала зад статива, тя прекарала години рисувайки страхотните гледки откриващи се пред нея от това високо място. Как да не рисуваш тази красота?
Рисувала и портрети, но рядко. Веднъж Колежка и Приятелка я помолила да нарисува нейното малко момченце и тя лекомислено приела. След цяла мъчителна седмица, рисувайки въртящия се като шило в торба "модел", тя завършила облегчено Портрета, но се зарекла повече никога да не рисува деца. Въпросното платно още виси на стената в дома на Автора, незасегнато от времето, 65 години по-късно, все така свежо, сякаш рисувано вчера.