автор: se4ivotonasekirata

Дишаше тежко. И слънцето не виждаше. Над него някаква ламарина, притискаше го. Около него нямаше нито една тревичка, дори бодил! Самото то се чудеше как се е появило и то тук на бунището. Самичко.
До него най-близкото растение беше един храст шипка. Жив човек не минаваше от тук, а то искаше хората да го гледат, да му се радват, като на красиво цвете, такова едно крехко, нежно, с приятен аромат и ухание. И сега дочу бръмченето на товарните коли и камиони, които не спираха да стоварват пръст, боклук и какво ли не около него. Тази ламарина го предпазваше, сякаш нарочно някой я бе поставил. Беше като негова къщичка. Миналата нощ го спаси от силния вятър. Плачеше му се, но нямаше сълзи, а и скоро не беше валяло. И този път си мислеше със страх дали ще оцелее, дали ще бъде затрупано с какво ли не. Страхуваше се. Изглежда и шипковият храст се страхуваше за него, защото при всяко бръмчене на камионите се надвесваше все повече към него сякаш го милваше.
Но този път бръмченето беше много силно и отблизо. Цветето настръхна, усещаше, че нещо ще става, нещо по-различно от друг път. Шипката направо се беше превила цялата над него, а ламарината някой я отмести и извика силно:
- Я, какво красиво цвете! Как е попаднало тук?!
Едно момиченце, красиво с живи очички се взираше в лицето на цветето и се радваше, радваше се и подскачаше от радост! Беше дошло с татко си с камиона.
Цветето съжаляваше за ламарината-неговото прикритие. Ами от сега нататък кой ще го пази от ветровете. Но си помисли и нещо друго, което му се стори много страшно. Ако момиченцето реши да го откъсне, да го прекърши.
Изтръпна за миг, но се успокои, защото чу как бащата извика на име момиченцето и говориха дълго. Роси плачеше и гледаше към цветето. Дойдоха и двамата, като бащата носеше една лопата и...чудо!
Цветето усети, че е като птица без корени, но нее! Имаше си ги, бяха си на мястото.Сложиха го в една малка кофичка и хайде в камиона. Роси беше щастлива, целуваше татко си и подскачаше от радост. През целия път държеше кофичката с цветето в скута си. Цветето успя само за миг да зърне шипковия храст, който вече не беше така приведен, като че ли му махаше с листенца за сбогом. Най-сетне пристигнаха пред една голяма къща, но имаше градинка и цветето се успокои. От къщата излезе една красива жена, която пое кофичката и не спря да се учудва. След много приказки решиха да посадят цветето в градината до беседката. Така и сториха. Няколко дни цветето се бореше със себе си, да свикне с новия си живот. И...успя! помогнаха му хората. Всеки ден Роси идваше по няколко пъти да му говори, пее и да му милва листенцата. Като че ли забрави розите. Беше забранила на децата да газят градината и да пипат цветето. Всяка вечер беседката беше пълна с хора, които нямаше как да не го забележат и да му се порадват. Имаше и едно голямо куче, което пазеше къщата, а и външната порта се заключваше. Кога си е мислело то, че толкова много хора ще го искат и обичат! Но Роси не го даваше. Плачеше и крещеше с все сила при опита на брат и да прекърши цветето. Момчешка му работа!
А кучето, това куче беше много интересно, всяка привечер като че ли нарочно приклякваше до цветето и го гледаше с навлажнените си очи.
- Съжалява ме! - мислише си цветето. Не съм на бунището, но пак съм самичко. Розите и другите цветя не ми обръщат внимание. А добрите хора само ми се радват, но само Роси се грижи за мен.
Една вечер цветето чу силен вик -
- Остави ми цветето, моля те! Само него не! Моля те!
Искаха да разширяват градината с още рози. Големи, хубави рози-бодливи.
Само татко и я разбираше, прегърна я и заедно останаха в беседката до сутринта. На сутринта майката и братчето заминаха за някъде.
Цветето искаше да благодари на Роси, но как? Не можеше да говори, да пее! А може би е можело някога?! Една сълза от очите на Роси се отрони и падна върху листенцата на цветето и...чудо! Разпукнаха се две пъпки, два цвята като че ли подарък за Роси и таткото.
А денят беше слънчев и ясен, никакви облаци, никакъв дъжд. Никакъв шум и бръмчене на камиони. На цветето му стана мъчно за шипковия храст и ламарината, но усмивката на Роси го сгря. Беше вече красиво, много красиво цвете, не приличаше по нищо на големите бодливи рози.
След няколко седмици майката и братчето на Роси се върнаха и не можаха да познаят цветето. Радваха се и те, а цветето се чудеше възможно ли е това. Това, което стана с него си е цяло чудо! Погали с листенца лицето на Роси и се обърна изцяло към слънцето, което се усмихваше и сякаш му казваше:
- Расти, цъфти, радвай добрите хора с красотата си!

автор Анита Христова Трифонова