автор: mitkoeapostolov

Последните олимпийски игри в Париж ми направиха силно впечатление със своето откриване. Един от любимите ми моменти беше изълнението на песента Mea culpa (Ah! Ca Ira) на групата Gogira. Музикантите свириха от стените на двореца Conciergerie, където френската кралица Мария Антоанета е била затворничка, докато от един прозорец се подаваше съвременна Мария Антоанета с отрязаната си глава в ръце.


След като церемонията свърши, проверих текста на песента. Основната реплика е "Ca Ira, les aristocrates a la lanterne, les aristocrates on les pendra", което в превод значи "Всичко ще е наред, да обесим аристократите на стълбовете за осветление". Това е част от текста на известна песен от френската революция, в която масите искат да вземат властта от богатите. И тъй като ми се струва, че тази тема остава чувствителна и популярна и днес, реших да изложа своето мнение по нея.


Израстнах в учителско семейство в последните години на комунизма и първите на демокрацията. Въпреки че всичките ми роднини много ценяха парите, те имаха отрицателно отношение към тях, като към нещо мръсно. Дори дядо ми, който беше висш партиен член на БКП си мечтаеше в своите мемоари да слезне в ада и да помага на бедните.


За мое учудване, в любимите ми западни произведения, тази теза беше силно застъпена. В Титаник, добрият е беден и честен, а лошият е богат лъжец. В Матрицата, Нео трябва да напусне перспективната си работа в корпорация, за да спасява света. В Коледна приказка на Чарлз Дикенс злодеят е богат самотник. Често основният сюжет в изкуството е за обикновен и честен човек, който се бори с морално разложени богаташи.


Когато за пръв път се сблъсках с истински законно богати хора в САЩ останах поразен. Те бяха едни от най-милите и коректни хора, които бях срещал в живота си. Къде бяха морално разложените боклуци от филмите? Въпреки тези първи впечатления, останах подозрителен към богатите. Все очаквах в някакъв момент да изскочат от фалшивата си обвивка и да покажат истинското си лице.


И както става в живота, когато търсиш да си докажеш че нещо е така, лесно си намираш доказателства. Започнах работа в голяма банка. Немалко от колегите ми бяха некомпетентни интриганти, които използваха своите връзки, а не своите умения, за да напреднат в работата. Същото видях и в държавна институция. После в още една банка. Останах с впечатлението, че филмите и семейството ми в крайна сметка са прави. Напуснах покварения свят на финансите и политиката и се впуснах да спасявам деца като учител.


Какъв шок обаче, че бедните деца, които тръгнах да спасявам се държаха брутално зле с мен. Липсваше им култура, уважение, такт. Едва издържах две години и напуснах с подвита опашка. Захванах се с писане и докато побликувам гениалната си книга, с която да взема нобелова награда, започнах да давам уроци по математика. По случайност започнах да работя със заможни хора. Повечето от тях бяха изключтелно мили, коректни в плащането, даваха ми бонуси и подаръци. Отново изпаднах в шок. В крайна сметка къде е истината? Да ги бесим ли богатите или да им целуваме ръка?


Да отговорим на въпроса с въпрос - какво всъщност значи да си богат? Всеки човек с пари ли е богат или има различни категории богати хора? От житейския ми опит извадих следните заключения.


Има разлика между първо поколение и наследствени богаташи. Тези, които току-що са изкарали парите си често обичат да парадират с тях. Държат се арогантно и грубо и отблъскват с появата и поведението си. Тези, които са израстнали в пари знаят, че парите не са смисъла на живота и ги възприемат като средство за постигане на лично щастие и удовлетвореност. Те са мили, кулурни и рядко се забелязва, че са богати от външния им вид.


Има разлика между богати чиновници и предприемачи. Изискват се различни качества, за да успееш в една бюрокрация и на свободния пазар. Корпоративните организации често възпитават култура на послушание и раболепие и потискат творчеството и оригиналността. Затова богатите бюрократи могат да бъдат арогантни интриганти. Предприемачите обаче трябва да бъдат постоянно оригинални и учтиви с клиентите, за да запазят пазара си. Затова често пъти те са мили и интелигентни.


Има разлика между хора, които са добили парите си по законен начин и такива, които са забогатели незаконно. Натрупалите състояние по честния начин са спокойни и уверени във възможностите си, затова рядко парадират с парите и интелекта си. Тези, които са си послужили с измама обичат да се хвалят, сякаш за да отвлекат вниманието от емоционалната си несигурност и гузна съвест.


Тези мои предположения не са винаги вярни. Има немалко прекрасни бюрократи и ужасни предприемачи, немалко прекрасни новобогаташи и ужасни наследствени такива, немалко прекрасни мафиоти и ужасни честни бизнесмени. Това, което се стремя да покажа е, че не можем да сложим всички богаташи под общ знаменател и да говорим за тях като нарицателно. Както и за бедните между другото. Срещал съм ужасни просяци и прекрасни такива.


Събитията в последните години покрай случая с Джефри Епстийн и педофилската му мрежа, която е обслужвала много богати и влиятелни хора също сякаш наклониха обществените везни срещу заможните. За всеки богаташ, който е бил в този кръг обаче има и друг, който не е (например за пропадналият Андрю, нравственият принц Уилям). Това насочва и към логичния въпрос - какво кара един човек да иска да е богат и влиятелен? (оставям колегите психолози да се изкажат професионално)


Затова, когато излезем на площада трябва да сме внимателни какво викаме. Както е показал Смирненски преди години в Приказка за стълбата - много често тези, които крещят "долу богатите", са първите които добиват неприятните навици на парите. Поне това видяхме в България от издигането на пропаднали индивиди в следосвобожденското ни общество; от създаването на комунистически елит от хора, които са обиждали други с "кулаци" (докато обикновените граждани са били арестувани, ако слушат песен от деградиралия запад, дъщерята на комунистическия диктатор Тодор Живков, Людмила Живкова, е учила в Оксфорд); от създаването на капиталистически елит от хора, които са се клели във вярност на партията.


Западните общества вече са показали, че никоя държава не се променя с революция, в която бедните свалят богатите. Истинските промени идват с еволюция, в която преди да можеш истински да крещиш "долу аристократите", трябва първо сам да си бил аристократ. Докато едно общество позволява на всички свои граждани да извървят дългия път от просешката тояга до властта и парите всичко ще е наред. Ca ira.