автор: lubotran

Може би се питате какво общо могат да имат тези двамата помежду си, един смахнат Барабанист и един Класически пианист? Е да, това е един напълно справедлив въпрос.


Всъщност под тези псевдоними в Дома се подвизаваха Виртуозите на
Клавишните и Ударните инструменти от местната рок група "Очуканите
Камъни". Защо бяха "очукани" и защо точно "камъни", а не нещо друго, ще
стане дума по-късно.
Ринго и Шопен обитаваха съвместно Стая №3 в "Бърлогата на Старите
лъвове". Дали случайно бяха настанени заедно, Авторът оставя на Читателя
сам да прецени.
Когато Ученият им постави "Шапките" със сензорите, той вече без особена
изненада установи, че и на тези двама Рок музиканти с бурно минало,
мозъците са силно увредени от редовната злоупотреба с разни стимуланти.
А оттам и обемът на оцелялата им памет, както и запазените някакви по
ясни спомени от миналото бяха в доста ограничени количества. Факто-
логичната информация извлечена от сензорите и видима на компютърния
екран бе оскъдна и с много лошо качество. Затова отново се наложи да се
правят Предположения, научно обосновани, но все пак Предположения.
Ученият предпочиташе да работи преобладаващо само с твърди Научни
факти, подкрепени с недвусмислени доказателства. Но за съжаление в
случая с тези двамата, той нямаше голям избор. Мозъците и паметта им
вече бяха повредени и болшинството спомени безвъзвратно изтрити. Ще не
ще, оставаха му само Предположенията.
Силно разстроен от наложените му ограничения, Ученият започна своите
изследвания първо с Шопен.
Можеше да се предполага, че е бил добро дете, чиято Майка е имала
амбицията да го направи Знаменит пианист, гастролиращ по световните
сцени и смайващ всички с таланта си. От оскъдните образи свързани с оно-
ва време се вижда, че е бил с добродушно, бузесто лице и гледащ прека-
лено сериозно за възрастта си. А може би и поради това, че фамилното му
име бе Шополов, псевдонимът "Шопен" сякаш прилепнал към него и той го
носи гордо цял живот, та чак до ден днешен.
Сериозен за възрастта си и контролиран от Майка си, Шопен крачел неот-
клонно по "правия път", до момента в който завършва класа по Клавишни
инструменти в Консерваторията. И когато по всичко изглеждало, че амби-
циозните планове на Майка му ще се сбъднат, ето ти и Беда! Вместо пред
вече дипломирания пианист вратите на най-известните наши и чуждес-
транни концертни зали да се отворят широко и поканите за гастроли да
потекат като бурен поток, Реалността се оказва доста по-различа от
майчините мечти. Мноого, мнооого по-различна. Въпросните врати си
останали плътно затворени и дори залостени за Шопен. Дипломиран или
не, никой и не искал да знае за него. Оказало се, че те се отварят само за
изключително малка група гениални Избраници, а Шопен по всичко
изглеждало не бил включен в нея.
Дълбоко разочарован от това изненадващо за него развитие на нещата,
той се питал, "За каво бе целия този труд и лишения, за едната майчина
амбиция и мечта ли? Струваше ли си изобщо?" и още куп подбни рито
рични въпроси.
Станалото, станало. Подобни вайкания явно вече нямали никакъв смисъл,
тъй като те не можели да променят нищо. Проумял тази проста истина,
Шопен преглътнал горчивия хап на разочарованието и започнал да си търси
работа. Все пак Дипломиран от Консерваторията пианист, въпреки и непо-
търсен за Световните сцени, не бил съвсем за изхвърляне. Работодатели
готови да го назначат се намерили и той смело прекрачил праговете на
вратите, които все пак били отворени за него. Тези на Нощните барове и
други подобни "питейни" заведения.
"Сбогом Концерни зали! Здравейте Барове! Здравейте!"- си казал той
започвайки Трудовия си път там.
На тези места пийналата публика очаквала от "Маестрото" лека, нена-
товарваща музика, изпълнявана в промеждутъците между изявите на
Фокусници и Танцьорки, които били и "гвоздеите" на Програмата. Шопен се
явявал на втори план, създаващ някакъв музикален фон в Заведението. За
Класическа музика, каквато била неговата специалност и дума не можело
да става. Но все пак за участието си в Програмата, колкото и второстепенно
да се явявало, той бил щедро възнаграждаван и "поен" от баровците с
маркови напитки. Толкова щедро, че докато се опомни, вече бил стъпил и с
двата крака по "лошия" път. Този "път", който води надолу и все надолу и
достига евентуално до Дъното. Може да го наречем образно "Пътят към
Ада", но разбира се това би било малко пресилено. Затова няма да го
правим.
Вечер след вечер Шопен давел с безплатни питиета огромното си Разо-
чарование от живота и постепенно се превърнал в полузавършен Алкохолик.
Какво огорчение за старата му майка? Вместо Световноизвестен пианист,
да го види като един Алкохолик и несретник, подрънкващ полупиян
в някакъв бар. Това й дошло вповече и неспособна да преживее този удар
на Съдбата тя си отишла от този свят, нещастна и с несбъднати надежди и
очаквания.
Горката жена дори не подозирала, че Съдбата й прави огромна услуга,
прибирайки я преди да има възможността да види любимия си син вече и
като бездомен Скитник. Добрата Съдба се погрижила за нея, защото никоя,
абсолютно никоя Майка не заслужава да вижда такива неща.
Годините минавали. Шопен остарявал, подрънквайки полупиян по баро-
вете. Позамътен той даже не разбрал кога е паднала "Желязната завеса",
но не пропуснал идването на Наркотиците. Моментално посегнал и към
тях, но този път вече плащайки от джоба си, а и със здравето, защото без
платни и безвредни наркотици няма, както и безплатен обяд. Какво да
прави? Натрупалите се у него Разочарования крещели като безумни за мал-
ко "утеха" и "забрава". Парите и здравето за него вече нямали никакво
значение. Само и само да може отново за малко да се отпусне и да изпадне
в тъй желаната Забрава! Единствено това го карало още да се движи и
функционира. Нищо, нищо друго. Завършен Алкохолик и Наркоман, той все
по-трудно си намирал работа в реномирани заведения. Изпаднал да
"гастролира" в долни кръчми, които все пак разполагали с пиано. След като
трудно успявал да се задържи и на тези долни стъпала по пътя към дъното,
единственото което го очакаквало още било самото Дъно. Улицата, Парца-
лива както я наричат понякога. Едно доста неуютно място за живеене.
Озовал се там, и той като бездомния Кърт, седял с празна чашка от кафе
пред себе си, очаквайки някой да пусне нещо. Разликата била само в това,
че липсвал съпровождащ четириног спътник и музикален инструмент на
разположение. Дали се бяха засичали двамата някъде по Софийските улици
можем само да гадаем, но на този етап от живота им това нямало голямо
значение. Те и двамата били клети Скитници и нищо повече, Отрепките на
Обществото, както някои "успели" Егоисти от това общество ги наричали.
Но имало и други членове на Обществото, състрадателните Самаряни.
Един хубав ден, преминаващ край него баровец, представител на тези
същите Самаряни се загледал в Клошара и разпознал в него някогашния
пианинист. Спомняйки си за виртуозните му изпълнения в Елитното заве-
дение, се спрял да поговорят. Може би защото и в момента бил малко
пийнал и в добро настроение, той обещал на Шопен, че ще му помогне. На
следващия ден вече поизтрезнял, малко съжалил за поетия ангажимент, но
понеже държал все още на думата си, изпълнил лековато даденото Обещание.
Намерил Шопен на обичайното му място, взел необходимите данни и
попълнил от негово име Молба за постъпване в Старчески дом. В нея той
посочил като "Адрес за кореспонденция" своя собствен, тъй като Шопен не
разполагал с такъв.
След несъмнено благородната постъпка на непознатия баровец, щафетата
била поета от "Странната ръка" и "работата" по спасяването на Шопен
достигнала до заветния финал. Без дори да осъзнае как и защо, огорченият
от живота Шопен станал Обитател на "Старчески Дом №3".
Нов дом, ново бъдеще, може би и нова Музикална кариера, и то каква?
*******

Случаят с Ринго не бил много по-различен от този на Шопен, що се отнася
до злоупотребите с Алкохола и Наркотиците, а оттам и понесените щети по
мозъка и паметта.
Неговата музикална специалност и страст били Ударните инструменти.
Може да се предполага, че още от Ранна възраст е ходел с две пръчки в
ръце и е почуквал по всеки изпречил се на пътя му предмет, търсейки хар-
монията и ритъма в бързата поредица от тези почуквания. След това вероя-
тно е преминал към използването на тенекиени кутии и бидони за зеле ка-
то помощни средства в упоритото си самоусъвършенстване като бараба-
нист. И най-после, вече в късната си младост успял да се сдобие с комплект
професионални ударни инструменти, които блъскал с бурна страст, неумор-
но до припадък. При такава упоритост и страст, нищо чудно че скоро успял
да спечели своето място в една полупрофесионална Рок група, а оттам
впоследствие и овациите на публиката. За всички колеги и фенове той
престанал да бъде Рачко. Наричали го Ринго, тъй като им напомнял много
на един друг барабанист от популярна английска група. "Одрал му е кожата
и техниката", казвали феновете и бурно го аплодирали. И били прави.
Приликата била поразителна. Нашият Ринго бе кльощав, ръбест и с малко
конска физиономия. Но усмивката му бе поразяваща. Каква усмивка само!
Искрена и невинна, някой би я нарекъл малко глуповата, но може би най-точно
ще бъде ако я определим като "обезоръжаваща". Каквото и да е
точното наименование, именно тази негова усмивка карала жените да му
имат доверие и да излизат с него. А той понякога злоупотребявал с това
доверие. Романтичната вечер започвала с обичайните хапване и пийване,
приказки за това-онова и завършвала разбира се с покана да му "погосту-
ват" за вечерта. Покана, която повечето дами наивно с готовност приемали.
Но веднъж оказали се в дома му, започвали недоразуменията и изненадите.
Ринго пийвал още няколко чашки за кураж и скоро се преобразявал просто
в някакъв друг човек. Под въздействие на алкохола, той напълно забравял,
че има Романтична среща и държи в ръце своята крехка гостенка. В неговите
позамъглени от алкохола представи той си въобразявал, че се намира
отново зад любимите си тъпани и чинели, като започвал да ги млати и
налага с присъщата си всеотдайност и страст. Но в действителност той мла-
тил и налагал не въображаемите си барабаните, а задните части на гостенката си.
Стъписана тя първоначално замръзвала, напълно парализирана от изненада.
После вече изтрезняла от получените силни пошляпвания и осъзнала
какво се случва, скачала като ужилена и със зачервен като на Павиан задник
побягвала накъдето й видят очите. След няколко такива "любовни"
срещи, на Ринго се понесла "славата" на груб любовник и се разпростанила
достатъчно надалеч, така че постепенно му станало невъзможно да намира
нови "доброволки", готови да опитат странните му "ласки и масажи" по
задните си части. Чаровната, обезоръжаваща усмивка престанала оконча
телно да действа в привличането на дами.
"Какво да ги правиш? Жени!"- мъдро промърморил Ринго и престанал да
се занимава с "глупости", както вече наричал "романтичните срещи".
Останал толкова неразбран и пренебрегнат от дамите, Ринго заменил
романтичните срещи и преживявания с нещо по-достъпно, но пагубно за
него. Той се отдал основно и единствено на Упойващите вещества, тези като
Алкохола, а след идването на Демокрацията и Наркотиците. Така те
станали негови Приятелки и Любовници, като не забравяме да добавим и
Барабаните разбира се. Тази комбинация от зависимости съвсем очаквано
го повлекла към Дъното. Не чак до самото Дъно, както Кърт или Шопен, но
близо, много, много близо до него. Мизерствайки в една студена таванска
стаичка под наем и все още почукващ с две дървени палки по металния си
креват, той с умиление си припомнял "добрите стари времена" и тъжно,
тъжно се усмихвал. Все със същата онази "обезоръжаваща" усмивка, с коя
то навремето покорявал така успешно сърцата на Дамите.
"Ех колко отдавна, отдавна бе всичко това, сякаш в някакъв друг живот. Те
зи хубави, весели години за жалост безвъзвратно отлетяха и нямат, нямат
връщане". Поне така си мислел остарелият Барабанист в момента. По конската
му физиономия може би се е стичала и някоя изпусната сълза. Може би да?
Може би не? Това е само едно Предположение разбира се. Което било факт,
а не Предположение е подадената някога от него Молба за
настаняване в Старчески дом.
Една определено Разумна постъпка в изпълнения му с глупави грешки живот.
Оттук нататък отново грижата имала "Странната Ръка" и Ринго "цъфнал" в
"Старчески Дом №3" с "обезоражаващата" си усмивка на лице и със
"златните" си ударни палки в ръце.
И вие ще направите една определено Разумна постъпка, ако си купите
следващия брой на в. "Старческо Дело"! Така че не се колебайте!
Купувайте! Купууувайтеее, само за цената на една бира