автор: se4ivotonasekirata

Беше грозен, много грозен, но не чак толкова, колкото завистлив. Завиждаше дори на жените, че са жени. Имаше и голямо самочувствие, имаше се за талант. Намираха се хора около него да му правят комплименти и той се връзваше, вярваше.
Зад гърба му се смееха. И то си беше за смях.
Кравата на леля Дойна мучеше по-добре от него. Изработваше и разни дрънкулки, залъгваше децата с тях, че да му идват на гости и да им чете стиховете си, да им пее. Черпеше ги с бонбонки, разказваше им приказки и ги лъжеше, че той е авторът и на песни, и на стихове, пиески, играни в големи театри... Затрупваше ги с куп папки и чернови, негови творения. Деца, колко му е да му повярват. Даже и от по-големите имаше такива, които му се връзваха на лъжите.
Умееше да лъже изключително умело. И не само децата. С тънкия си гласец, неприсъщ за мъж, така галеше ушите на наивните хорица, че по-умните направо ги съжаляваха. Но той беше този за съжаление. Той, всестранно развитата личност. Смях в залата! Използваше парите си, връзките си, беше страшно нахален и брутален. Комшийката му го измайтапи веднъж и му каза:
- Фери, само балерина не си поискал да станеш, но аз вярвам, че и за това ставаш.
Умен беше, но не схващаше подигравката от устата на една чистачка. Продължаваше да се изявява във почти всички области на изкуството. Изкара се дори и артист. Учил актьорско майсторство една година, но прекъснал, защото трябвало да започне да пише. Опитваше се да пише пиеси, тичаше, предлагаше ги по театрите...излагаше се. Но по-гадното беше, че пречеше на другите, доколкото зависеше от него. Една нощ не можа да заспи, докато не се убеди, че може и след полунощ да твори. Да, ама какви бяха творбите му?! Отвлечени, едни такива нереални, като че ли не ги пишеше човек, ами извънземно. Затова и разказите, и пиесите му, стиховете му, не се приемаха от много хора. А текстовете на песни бяха направо детски приказки. Но той не се предаваше, сам си внушаваше, че тези хорица просто не са узряли за неговото изкуство и затова...Надяваше се един ден да му издигнат паметник. Участваше в литературен кръжок, където се правеше на артист, рецитираше – и то свои стихове. То си беше пеене на един тон, а не рецитиране. Това не му стигаше. Молеше се всеки ден на красивата си комшийка поне една вечер да го вземе с нея си и да го заведе на дискотека. Момичето се смееше зад гърба му и на годините му, и на желанието, да я учи да играе, и то танци, които изобщо не се танцуват в дискотеките. Беше си внушил, че много му отиват националните костюми на ирландците. Беше се сдобил с един такъв от една служителка в театъра, която му беше нещо като неофициална съпруга. Доста често си обличаше костюма и с часове стоеше пред огледалото. Приказваше наляво и надясно, че вярва в прераждането и сега ако е просто безработен, в миналия си живот е бил поне херцог. Но не можеше да готви, а живееше сам. Откакто майка му почина, трябваше сам да си готви или да ходи по закусвални, ресторанти. Суха храна избягваше. Най-много обичаше шкембе чорба и бобена. И тази вечер трябваше да си сготви нещо, но си го и помързваше. Стомахът му се обаждаше и нямаше начин да заспи гладен.
Реши да си направи омлет, но за по-бързо реши да готви на газ. В този момент телефонът иззвъня и той подскочи като опарен. Очакваше да му се обадят от театъра, да одобрят една негова пиеса. Забрави, че пусна газта. Започна да търси записките си на друга пиеса с надеждата и нея да му одобрят, но отсреща гласът му заяви съвсем ясно, че пиесата му не става. Не я приемат. Просто не е актуална, героите му са вяли и отпуснати. Фери остана като попарен. Опита се да предложи другата пиеса, но безрезултатно. Денят му не беше добър. Обикновено винаги получаваше каквото иска от съдбата и то благодарение на мазния си гласец и голямото си нахалство. Светкавична мисъл премина през главата му и той се хвърли като обезумял в леглото. Там пишеше, пееше, там и рецитираше. Причината беше голямото огледало срещу леглото, вдъхновяваше се като си гледаше отсреща ликът. Започна да пише нова пиеска и реши да бъде свързана с живота на село. Там той не стъпваше, въпреки че имаше роднини и често го канеха. Беше много ядосан на това обаждане по телефона. Имаше инат, голям инат и вяра, че е нещо голямо, че ще напише някой ден роман, че ще стане много известен. Започна с текста на една своя песен като начало. Пишеше и не усети как по лицето му се стичаха едри капки пот. Охкаше, но не напускаше леговището си. Приспа му се, не виждаше вече добре буквите, но се инатеше и не спираше да пише. Не издържа, отпусна се и заспа. Така с химикалка и листове в ръка.
Телефонът звънеше, но нямаше кой да вдигне слушалката. Фери спеше. Не, той не спеше, той не дишаше. Беше се задушил с газ, така го и вписаха в смъртния му акт. Само леля Дойна понесе зле смъртта му. Навсякъде приказваше, че Фери е умрял геройски, като един истински талант, с химикалка и листове в ръка, задушен от газта. Гладен, измъчен, непризнат гений. Беше твърде неграмотна горката, за да направи нещо по въпроса с неговите творения. Беше си харесала само една негова песничка и си я припяваше, когато чистеше на адвокатите канторите:

"Мила моя жено, винце ми налей,
червено да е то от туй нашето
лозе на баира, горе на Чеира...."

Всички си разотидоха, гробището опустя, а леля Дойна запя с все сила. Като че ли се надяваше да събуди мъртвеца. Това беше неговата песен, нямаше как той да не я чуе. Леля Дойна пееше и плачеше, хвърли се на гроба му и с пресипнал глас изхлипа:
— Фери, за мене два реда не написа, а аз толкова те обичах!

автор: Анита Христова Трифонова