автор: Belezhnik

Изтръгвам жилото — отровата изтича.
Не става изведнъж. Никога не става.
Първо е паренето, после онова глухо усещане, че нещо вътре отказва да си тръгне. Злоба, завист, омраза — думи, които звучат по-едро, отколкото са в действителност. В мен те са дребни, всекидневни, почти незабележими. Но се трупат.
Чистенето не е геройство. По-скоро навик. Вечерен. Сядам и преглеждам какво съм задържала през деня — чужди реплики, собствени мисли, погледи, които съм приела твърде лично. Его, което се е раздувало от нищото. Его, което се е свивало от същото това нищо.
Погалвам болката.
Не защото съм смела, а защото съм уморена да я бутам в ъгъла. Болката не иска решения. Иска присъствие. Малко внимание. Като животно, което спира да ръмжи, когато разбере, че няма да го гониш.
Накрая не остава нищо особено.
Няма просветление.
Няма катарзис.
Само мекота.
И тя ми стига.