автор: vlakant

Стана рано, към 7.30, въпреки че беше събота. Не обичаше да се излежава, а и трябваше да излезе към 8.00. Пусна си едно късо кафе и докато го чакаше включи радиото. Обичаше да слуша музика сутрин. Кафето стана, а по радиото зазвуча интродукцията на Петата симфония на Бетовен – тежко и съдбовно, както повечето немски неща.
Харесваше я, но му се стори не особено подходяща за момента. Както и да е, симфонията остана фон, на който той закуси блокче мюсли (в този ден повече не му се полагаше), изпи си кафето, изми се и започна да се облича. Сложи си кафяви спортни панталони, които носеха на изцапване (от всякакъв характер), фанелка с къс ръкав и леко противовятърно яке. Обу маратонки и си взе подготвената от предишната вечер раница – вода, шоколад, нож, документи и пари. Заслуша се в симфонията – наистина не беше подходяща за момента, но човек не винаги може да избира само най-подходящото. Спря радиото и излезе.

Запали колата и от плейъра се понесе здравата жица на Рамщайн, последния албум. Докато излизаше от гаража, върна на първата песен и потегли. Музиката зазвуча като симфония и то немска – тежка и съдбовна. По-тежка може би и от Петата. Със сигурност по-подходяща за момента, поне за него. Рамщайн го събуждаше и изправяше – физически и психически – вече беше буден, усети събуждане и в панталоните си. След внимателно слушане на първата песен (въпреки, че нищо не разбираше), се концентрира върху пътя и шофирането. Пътят беше добър, както и настроението му, но въпреки това, нещо сякаш го притискаше. Отдаваше го на дългочакания скок, към който се беше запътил, на страха от него, на адреналина. Съзнаваше, че е нормално да се страхува – не се страхуват само глупаците. Силата беше в това да преодолееш страха и то в момента, когато си на ръба и трябва да скочиш. Искаше му се да може да го направи, но червейчето на съмнението беше там и нещо си гризеше. Знаеше коефициента на риск, който беше по-малък от ходене по тротоара, но знаеше и че много хора се отказваха в последния момент. Когато се уговори, че в 9.00 ще скача с бънджи от един от виадуктите на магистралата, беше абсолютно сигурен, че ще полети. Сега червеят продължаваше обаче да гризе. Единственият начин да се освободи от този досадник, беше да скочи. Щеше да го направи и да му покаже среден пръст. Усмихна се, увеличи скоростта и децибелите, които му даваха сила.

Пристигна навреме за да види подготовката за скок на момичето преди него. Обади се на организаторите и се загледа в това, което го очакваше - подписване на декларация, че съзнава какво прави, справка за тегло и ръст, проверка на якето и маратонките, проверка на коланите на седалката и най-важното проверка на ластиците. Момичето се изправи на изградената на парапета платформа и водачът и каза: “Сега поеми въздух и направи крачка напред. След това, викай колкото искаш.” Така и стана – момичето полетя със силен вик, който първоначално беше вик на ужас, а след първото опъване на ластиците (значи работи!), крясъците вече бяха на облекчение и радост. Тя беше скочила и беше победила своя червей. Беше негов ред.

Адреналинът се покачваше стремглаво. Ръката му като, че ли потрепера при подписването на декларацията. Устата му беше пресъхнала и гласът му прозвуча малко дрезгаво, докато казваше ръста и теглото си. Загледа се в коланите – бяха добри, изглеждаха нови. Организаторите коригираха дължината на ластиците, съобразно теглото му и ги закачиха малко над глезените му. Оттук нататък щеше да разчита на тези две ластични въжета да го върнат обратно в изходно положение. Искаше му се да им вярва, но тъпият червей беше там. Чу глас: “Давай, готов си.” Стегна се и се качи на платформата, като се надяваше, че не е показал треперането на краката си. Изправи се и погледна надолу – не го беше страх от високо – страх го беше от отделянето от платформата. Указанието “Сега поеми въздух и направи крачка напред. След това, викай колкото искаш.” беше съпроводено с ново потреперване на краката му. Беше готов да се върне обратно, но го досрамя от себе си, от хората наоколо и най-вече от червея. Погледна ластиците с няма молба и вместо да се закрепи на клатушкащите се крака, просто направи крачка напред. Така си отне всяка възможност за връщане. Полетя със силен вик.

Адреналинът го заля. Летеше и викаше. Въздухът свистеше в ушите му. Едвам си държеше очите отворени от силния вятър. Не искаше да ги затваря, искаше да види и усети всичко. Летеше и викаше. Викаше от радост, защото го беше направил, и защото беше жив, засега. Жив с всяка своя фибра. Показа среден пръст на тъпия червей.

Земята се приближаваше бързо. Очакваше опъна на ластиците всеки момент. Те се опънаха, но той продължи да пада. Нещо ставаше. Стисна се, достраша го да не се напикае. Продължаваше да пада. Земята вече я нямаше. Отдолу бяха нейните очи. И той пропадаше в тях. Големи, дълбоки, синьо-зелени, като любимите му планински езера. Ластиците вече ги нямаше. Потъваше в очите. Не се страхуваше от допира с езерото, но от опит знаеше, че ще е студено, винаги е много студено. За негово учудване тук водата беше топла. Стана му хубаво и забрави за страха от идващия удар с дъното. Видя го в последния момент и поиска да извика, но не можа – водата беше навсякъде около него.

Последната му мисъл, преди да се събуди с вик, истински вик, беше: “К’во стана с тия шибани ластици?”. Седеше в леглото, целия мокър – не разбра от потта ли е, или от езерото. Със сигурност не беше се напикал.