автор: Vesan

Всяка нощ, обичайно, се събуждам към два
и лежа в тъмнината, а в главата блуждаят
полусънища странни. Полумисли едва
се оформят и смътно из ума ми витаят.

И със сили нечисти е тъмата богата
на ръба между края на сън и пробуда,
там където кошмарно владее Хеката
и надничат отвсякъде бесовища луди.

Консистентен е мрака и поглъщащо лепкав,
като гъста отвара на магьосници феи
той пълзи и се стича върху моите клепки
и ме тегли обратно във властта на Морфея.

И блуждаят в главата неоформени мисли,
турболентен бъркоч от неясни съставки,
странно някак се сещам за кучето Висла,
после мисля за Фройд, след което за Кафка…

И съм някак си двойнствен, и съм някак си кух,
сякаш тялото плава над леглото в тъмата,
но главата тежи като свински търбух,
сякаш част е от нещо съвсем непознато.

И умът генерира слаби алфа вълни,
смътно плуващ без мисъл в подсъзнателна нега.
Ако мисъл случайно от там покълни
тя по-черна дори е и от пъпа на негър.

И когато изплувам от дълбоките бездни
като труп на удавник, цял потънал във пот
чувствам сякаш умът ми, че безпомощен чезне
потопен в непрогледния мрак до живот.

И едничката нишка, която ме тегли
от дълбоката бездна към реалния свят
е ключето на нощната лампа и бегло
очертаната рамка на моя креват.