автор: regulus

Дори някой и да не знае, достатъчно е да се замисли в подходящо време и на спокойствие, за да прозре, че по време на „празници“ общата ни енергия е събирана и фокусирана по подходящ начин с определени цели от някого (някои). Сумираната, насочена в определена посока сила на мислите ни извиква към битие какво ли не. Или поне би могла… Въпросът е да можеш да зададеш „посоката“ и всички останали, или поне едно голямо болшинство, да я следват.
Това си мислех и този път, когато се събрахме на вилата на приятели, на Старозагорските бани в Средна гора, за да посрещнем Новата година. С времето повечето хора клонят към подобни празнувания – без много шум, всесилна музика и неистово опиянение…, което вероятно се дължи на някакъв вид вътрешно израстване. Или поне на умора от изстъпления, а може би и на скука. Така или иначе, ако си в добре подбрана компания разговорите – каквито и да са – са предостатъчни за „празничното“ настроение, а останалите неща – музика, свещи, обстановка – са просто подходящ фон.
Така стана и сега. Селцето бе тихо. Зимата в планината по-скоро сякаш точеше зъби, отколкото наистина да се оглеждаше за жертви. Нощта на 30-ти бе студена и тиха, уголемените звезди блестяха по местата си и не ми стигаше телесна топлина, за да ги дебна дали ще променят, било то и с малко, позициите си. Сняг нямаше. Студът го викаше, но ясното небе не го предполагаше. Компанията бе малка (куче и четири човека), приказките вървяха добре в уютната обстановка на топлата къща… В определен момент се стигна до безметежни сънища, необременени от очаквания за следващия ден.
Сутринта бе слънчева, студена и тиха. За да покаже, че е останала на земята, влагата бе станала на лед. Една разходка край езерото с повдигната яка показа, че водата му също поддържа ледена кора върху си. Недотам здрава, обаче, че да позволи човек да ходи върху нея (кучетата не искаха да опитат). Селската баня не работеше на 31-ви, така, че решихме да се поразходим из съседните села в слънчевия ден, а следобеда да оставим за подготовка (баници, ястия и пр.). Опретнахме се с подходящи дрехи и едно-друго за из път, и се качихме на пъргавия Защитник (Land Rover Defender), с който поехме към село Пъстрово.
Пътят е кратък и преминава през сравнително голи хълмове и ливади в южните поли на планината. Преминахме последователно селата Сулица, Лозен и Сладък кладенец, за да се отклоним на северозапад към Пъстрово. Селото бе пусто и го прекосихме бързо, излизайки от него на север. Идеята бе да отидем до малко язовирче, чиито брегове бяха току в подножието на първите средногорски възвишения и половината от тях беше обрасла с гора. Краткото пътуване бе по черен път и дори подсиленият с югозападен вятър студ не ни отклони от намерението ни да обиколим язовира пеша. Съвсем до стената му оставихме колата, преминахме по стената и оттам се изкачихме по края на гъста и гола гора до върха на хълм с чудесна гледка на юг. Навлязохме в гората и по направление се заспускахме към реката, пълнеща язовира. Кучето (дакел) често се губеше в шубраците и само шумът сред листата издаваше положението му, но непознатото място не го предразполагаше към големи волности и общо взето стоеше около нас.
Достигнали до рекичката, успяхме да я прескочим и по северния бряг на водоема полека-лека се върнахме до колата, доволни от физическите, ако не усилия, то поне упражнения в слънчевия и студен ден. Дори вятърът вече изглеждаше по-приемлив. Седнахме на топло вътре и, донякъде опиянени от постижението си, докато някои жени си говореха за нещо, други мъже от дума на дума решиха, че не е лоша идея да минем на север през самата Средна гора, за да излезем до Казанлък, а после през Змеевския проход да се върнем на Старозагорските бани. GPS-ът на колата, видим на немалък екран отчетливо показваше, че ще следваме път № 608 от Републиканската пътна мрежа, което определено ни доокуражи.
Въпросният път излизаше от Пъстрово в северна посока и сега трябваше да се върнем до него от язовирчето. Това стана за минути, след което завихме надясно по 608. Макар и стабилизиран, пътят не показваше никакви белези на цивилизованост като асфалт, маркировка, знаци и пр. Но неизменно на екрана на колата бе обозначен като № 608. С твърдата решителност на първооткриватели напредвахме към планината, на фона на незлобливи женски разговори.
Когато навлязохме в нея, още на първите завои се възцари мълчание и по някое време една жена все пак попита къде отиваме. Мъж ѝ отговори, че ще минем покрай Казанлък – тъкмо можело да вземем някои неща от магазините… Не прозвуча много убедително и мълчанието продължи. След първия километър стана ясно, че пътят губи характеристиките си на 608 и постепенно си става един Горски път. На места дори нестабилизиран. Отначало счетохме, че това е само временно – ей сега ще се оправят нещата! А и вкусът ни към приключения бе се настървил достатъчно, за да изисква да продължим.
Нямаше как да обърнем лесно, така че продължихме да се изкачваме полегато, редувайки дълги и обли завои, пресичащи коритата на малки поточета, и провирайки се под нежните клони на голите букове, сред храсталаци и нападали пръчки. Наложи се да поусиля музиката, понеже периодичното (и доста често, всъщност) стържене на клони по колата изнервяше част от жените. На места пътят бе изронен и разкриваше шеметни и стръмни гледки към дълбоки дерета, на други пък към него се спускаха търсещи нещо камъни, застинали в почуда – сякаш забравили накъде са тръгнали.
Слънчевият ден се сви някъде, оставяйки ни мистичен („плашещ“ според жените) горски шубрак и позволяващ играта на сенките току да подмамва погледите ни в различни посоки. Хората взеха да се питат колко е часът (рано беше), дали имаме достатъчно гориво (имахме), дали това е пътят (той беше - № 608) и дали е път въобще (на телефона на една жена излизаше като „пътека за разходка“). Доловил витаещото притеснение наченах с опити за разведряване. Припомних мисълта на Пеньо Пенев („Човекът и човек тогава, когато е на път.“), усмихвайки се весело, в напразни опити да заглуша драскането на клоните отстрани и пукота на камъните под колелата. Развивайки разсъжденията, направих паралел с Дао, с Пътя като смисъл на Битието ни и придвижването ни през него, за сметка на Целта – как животът ни, всъщност, е това движение, по време на което обрастваме с преживявания, ситуации, отношения, опитности и т.н., докато илюзорната цел, дори да не е непостижима, често пъти не е това, което ни се е струвало отдалече, и достигайки я, разбираме, че реално не е крайна точка, а момент на промяна… И ето на, сега Пътят ни извива през Средна гора, сред пустош и дива природа – но пък с приятели и верни спътници (дакел и подходяща кола – наречена „Малкият Рудолф“).
Пукотът и дращенето на моменти заглушаваха гласа ми, но не спирах да упорствам. Хрумна ми да цитирам и Христос („Аз съм пътят…“), но това прозвуча по-скоро есхатологично някак и предпочетох да поема в друга посока. Докато се провирахме, с десетина километра в час, а на много места и по-бавно, през клони и храсти, прекосявайки свлачища, разкриващи вътрешностите на планината, започнах да им рецитирам свое старо стихотворение ( https://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=125727 ). Странно или не, на моменти звучеше доста на място, описващо същността на Планината и как човек може да се идентифицира с нея, прекосявайки я… Извисявах патетично глас, надмогвайки мотора и горските шумове. На моменти, пробило през клоните кратко слънце бързо добавяше весела нотка в рецитала. Разбира се, не помнех всичко наизуст. На местата, където ми липсваха спомени – смело импровизирах в същия дух на момента! Така успях да ги забаламосам няколко минути.
Естествено, още предната вечер, предвкусвайки възможността за приключение, бях поогледал въпросния път ( https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BF%D1%8A%D1%82_III-608 ). Звучеше предизвикателно, да не кажа притеснително. Но с още мъже за компания, яздейки Малкия Рудолф – стори ми се нелоша идея. Сега се радвах, че предварително не бях споделил подробности и с жени. Един вид оставих поетичният момент да превалира в общото преживяване.
Тъкмо когато след още няколко километра ми се стори, че би трябвало да наближаваме билото на планината и гората стана по-рехава, поне откъм храсталаци, видяхме отчетлива червена табела на един бук. С бели букви бе написано: „Военна зона. Преминаването забранено.“ Спомних си, че западния край на прословутия Змеевски полигон, простиращ се по билото на Средна гора би трябвало да достига горе-долу дотук. И вероятно бе така. Всички жени писнаха, че трябва да се връщаме, да не станело нещо там!... Мъжете се спогледаха с мрачни усмивки и обясниха, че няма къде да се обърне и без това, а и вече много сме се отдалечили… И пр. Продължихме.
След минута-две излязохме на асфалт! „Юхууу“ – провикнах се, за да разсея обзелия ни когнитивен дисонанс. Не се радвах особено, защото знаех – а и виждах на екрана вече – че скоро трябва да оставим пътя (водещ към полигона и вървящ по самото било) и да се спуснем на северозапад, вече по северния склон на планината. Това стана след няма и двеста метра. Шмугнахме се отново в листата, бързи и безшумни – да не би НАТО-вски войници да ни открият, задържат, отведат и месеци наред да ни проверяват - търпеливо и перфидно - дали не сме руски или ирански агенти!? (Един от нас беше завършил руска гимназия, аз също говорех руски – та си беше опасно. Нищо, че никой не говореше фарси, дари или аджани.)
Ако, както настояваха жените, приемем, че бяхме направили първата си грешка, поемайки по № 608, то сега направихме втората. Тръгнахме стръмно да се спускаме по сравнително добър (спрямо досегашния) път, но веднага видяхме на екрана, че се отделяме от № 608 и караме в „нищото“. Почудихме се, а после се върнахме назад (и нагоре), за да поемем пак – почти по направление – по номерирания републикански път. Последният, сякаш сърдит за нещо, съвсем изгуби човешки вид! От метър на метър подивяваше, обрастваше, прикриваше се в шума и опитваше да остане невидим по всякакви начини. На места слизахме, за да разчистваме клони, а на два-три пъти един мъж трябваше – досущ Атлас – да придържа нападали по пътя дървесни стволове, повдигнати в здравите му ръце, докато Малкият Рудолф пъргаво се провреше напред.
Поне се спускахме, на моменти повече от осезаемо. През редките клони на северозапад спираше дъха ни гледката към Триглавския масив, покрит в гладък сняг и блеснал под слънцето, изправен непоколебимо като южна стража пред основното старопланинско било… Все по-трудно обаче подобни мои забележки успяваха да разсеят тревогите на приключенците – пращяха клони, ламарини стържеха, слизахме да търсим пътя с очите си – приличаше на пътека, на която се въдеха на спокойствие палави малки дръвчета. На един тесен и съмнителен мост, докато Атлас придържаше дървесния свод, Малкият Рудолф изгуби част от една своя пластмасова лайсна. Дори не гъкна и нямаше съвсем да обърне внимание, ако не настоях аз (имайки печален опит със застрахователи и „липсващи детайли“). Метнах парчето в багажника и продължихме. Оставаха четири километра до с. Средногорово, но ги изминавахме толкова бавно, че сякаш нарастваха и се връщахме назад във времето. Вече нямах шеги и мъдрости под ръка, така че тихо се любувах на старопланинските гледки, мярващи се за малко през по-редките клони.
И ето, че в един момент теренът стана почти равен, гората оредя, слънцето отново взе да се забелязва – почти същото на вид – и се оказахме на брега на река (може би „Средногоровска“?). Пресякохме я с кеф и излязохме на левия ѝ бряг на доста добър горски път. Поглеждайки пак картата си дадохме сметка, че най-вероятно това е онзи път, по който тръгнахме да се спускаме от билото, но се върнахме, понеже нямаше номер – по него вероятно и натовците се качваха до полигона от север. Въздъхнахме тихо, споменахме мило министър Караджов и роднините му, а после препуснахме към Средногорово.
Преминахме го набързо и пътьом минахме през язовир Синя река („Средногорово“), за който бях слушал добри думи. Сега обаче ни се видя някак обикновен, за да не кажа друга дума, в слънчевия следобед. Оставихме го и се върнахме на № 608. С плавна дъга преминахме през (село) Бузовград, а след това прекосихме Тунджа, за да излезем на казанлъшкото околовръстно шосе, най-после и завинаги изоставяйки днешния си измъчен път.
Трудноприемлива ни се струваше неистовата скорост, която Малкият Рудолф разви на асфалт. Отърсил се от листа и съчки, понавирил гордо нос (макар и не червен) – сега пъргаво припкаше към Змеевския проход. Преминахме отново Тунджа, след още малко се отклонихме към с. Борилово, а после през Пряпорец се завърнахме на Баните. Езерото все още имаше лед тук-таме. Комините на къщите пушеха прозирно, което ни подсети за баницата! Като поет, на мен се падна нелеката задача да формулирам късметите и да им придам приемлива форма, което и направих. Топлината и празничното предусещане бяха заличили страховете от преживяното, оставяйки едно сладко чувство на себепревъзмогване, подхранено от дългия досег с Природата. Обобщих всичко това с етимологични забележки – как „adventurum“ си значи „за пристигане“, а и „приключение“ предполага, че Нещото трябва да приключи, за да му теглим чертата. Преди следващото… Те само се усмихнаха и махнаха с ръка (а единият – с опашка). Чудеха се дали вятърът не тропа някъде по покрива от време на време, но аз възразих – за втори път рецитирайки стари стихотворения днес (https://hulite.net/modules.php?name=News&file=article&sid=133356 ). Друго шумолеше, разбира се… Вдигнахме първите чаши за наздравици.
По едно време излязох да видя как е Малкият Рудоф. Стоеше издраскан в новогодишния студ, но някак си гордо – „казах ти аз, че няма страшно!...“ Потупах го нежно по хълбока. Щеше да стане като нов! Догодина…