автор: ina_krein

От няколко дни Гергана не бе виждала Гела, старицата от долния етаж. Дребната възрастна жена с бяла като пух коса бе весела и подвижна като врабче. Усмихваше се и изглеждаше пълна с енергия. За разлика от другите, живеещи във входа, винаги поздравяваше и не се цупеше, ако не ѝ отсъпят място в автобуса или магазина.
Един петък шоколадовата красавица се качваше по стълбите (асансьорът отново бе заседнал между два етажа) и я видя да стои на вратата на своя апартамент.
-Здравей, какво правиш,чедо – попита я майчински възрастната жена и я покани да влезе. – Ела да си похортуваме по женски.
Гергана тъкмо се връщаше от посещение в болницата и ѝ се доплака. Без да усети, разказа всичко на чуждата жена - за работата, за Мухарем, за притесненията около Алекс и Инквизитора, за следенето. Само за своята обич към зеленоокия мъж не сподели, защото се страхуваше от това, което изпитва, и искаше да го запази в тайна.
- В живота понякога се случват чудеса – мъдро отбеляза старицата. – А миналото не е страшно, защото повече не може да те нарани. Да даде Господ твоят приятел да оздравее. Всеки си плаща за греховете. И Инквизитора ще си получи присъдата. Тук си на сигурно място, не се страхувай, не си сама. Освен това – старицата я погледна мило, – Господ и Света Богородица не може да не закрилят такава душа като твоята.
- Защо в живота ми се случват само лоши неща? - възкликна гневно момичето. – Защо не знам кои са моите родители? Имам избеляла снимка от мама, а дори името не знам на баща си. Нямам дом и не съм щастлива. Защо единият ми приятел лежи прострелян, а другият страда от любов по жена, която не заслужава и прахта под краката му?
- Труден въпрос, дете – замислено отговори Гела. – Да изпием по чаша чай и да си поговорим, ако не бързаш, разбира се.
Нямаше какво да губи. Алекс сигурно пак слушаше музиката на Юлия и нямаше смисъл да се опитва да говори с него - не я чуваше. По-добре да остане при Гела, да си побъбрят по женски, от това сърцето нямаше да спре да боли, но щеше малко да ѝ олекне.
Апартаментчето на Гела беше занемарено. Явно отдавна не бе правен ремонт. Можеше да се освежи с малко боя. Огледа коридора и стаята през отворената врата. Ако сложеха балатум и пердета в светъл цвят, стаите щяха да изглеждат по-широки и светли.
Сякаш прочела мислите ѝ, старицата въздъхна. И тя виждаше, че е нужен ремонт.
- Краката не ме държат вече. Трябваше да се освежи домът отдавна. Млада ръка да пипне из стаите. Аз вече не мога. Болят ме пустите ръце! Нямам ни сила, ни апетит. Би ли се съгласила да се грижиш за мен? Ще си плащам, разбира се.
Гергана се чудеше какво да отговори. Лесно ли е да угодиш на стара капризна жена? Не я познаваше още добре. Страхуваше се да не падне на легло и да трябва да сменя памперси. Но парите си бяха пари. Нуждаеше се от тях, а може би постепенно старицата щеше да се съгласи да я вземе да живее в апартамента си и така щеше да има свой дом.
- Мога да пазарувам, да ти приготвям нещо за хапване, да чистя, да боядисам стените, ако решиш – откровено започна Гергана. – Вечер може да ти чета на глас.
- Значи се договорихме. Започваш веднага – засмя се като момиче Гела и Гергана се запита каква ли е била на младини.
Дребничката баба се подсмихна хитро и предложи интересна идея:
-Ти приготви чай, аз ще донеса албума със снимки.
Възрастната жена излезе и след малко се върна с дебел, подвързан с кожа албум.
Седяха на старото диванче и тя слушаше разказите за далечните роднини на Гела, за баща ѝ - корабен капитан, не се върнал един ден от морето; за сина ѝ, трагично загинал при катастрофа и за мъжа ѝ, заминал за Сърбия при друга жена.
- Ама когато дошло ред да умира - смръщено разказа тя, - поръчал на сръбкинята: „Да се обадиш на Гела, да дойде на гроба да ми посади цветя.”
- И ти отиде ли? - изненадано запита Гергана.
- Отидох – отговори с усмивка Гела. – Помолих сръбкинята да ми изпрати пари, за да стигна дотам. Имах парички, ама нарочно така ѝ казах. И тя ми даде, глупачката. Стегнах багажа, качих се на автобуса за Белград и право в магазин за цветя.
Питам продавачката, младо момиче:
-Кои са най-бодливите цветя?
А тя мисли, че се шегувам.
- Как кои, госпожа, кактусите. Имаме и други, приличат на магарешки бодли, ама облагородени.
- Дай ми и тях – казах и платих.
Отидохме на гроба му с Цеца (така се казваше жена му) и го преливам с вода и вино. Ама нито дума не казвам.
- Защо? – не изтрая накрая Гергана.
- Защото, мило дете - подсмихна се някак тъжно старицата, - трябваше да изровя пръстта и да му обърна кокалите един по един, задето ми изневеряваше, че искаше и цветя да му засадя, демек, много ме обичал, скъпият, ама така се били стекли нещата. Ма и аз тъпкано му го върнах. Като започнах да вадя кактуси от касетката, Цеца смени цвета. Разбра за какво става дума, ама нищо не каза. И тръните като насадих, пак си мълча.
- Дали после е посадила други цветя? – попита момичето заинтригувано.
Мисълта не даваше мира на Гергана. Хем ѝ бе смешно, хем тъжно.
-Не знам – замислено отговори Гела. – Не съм ходила оттогава в Сърбия. Любовта е особен кактус. Боде и боли, но като цъфне, забравяме болката. Колкото повече остарявам, толкова повече мисля за оня неверник и неговата втора жена. И ми се иска да беше жив още, да го пипна за врата и да го целувам до премаляване. Така ми влезе под кожата, че още го обичам, мизерника!
Младото момиче се замисли за Алекс и Юлия. И тяхната любов май беше такава. Болка, раздяла и изневери, но само за един цъфнал любовен цвят Алекс бе готов да жертва гордостта си и да чака. А тя какво бе готова да направи за обичта си към Алекс? Щеше ли да издържи като Гела - да го обича въпреки всичко до смъртта?
Сбогува се с бъбривата съседка след час и влезе на пръсти в апартамента. Алекс сглобяваше клип на компютъра. Надникна през рамото му и не се учуди - беше за болката в любовта, по нежна лирична песен, една от любимите на Юлия. Отново ѝ загорча.
- Много закъсня - тревожно я посрещна той.
- Бях за малко при Гела – обясни тя. – Иска да се грижа за нея.
- Не бих се занимавал с баби, макар съседката да е печена – кисело вметна той.
Гергана се надвеси над облегалката на стола и разроши косата му. Искаше да го прегърне и целуне, но се дръпна като опарена. Нямаше право. Тя не беше обичаната.
-И аз не бих чакала някой да се сети за мен веднъж в годината, но ти го правиш – неочаквано го ухапа тя.
Зеленоокият мъж изненадано се обърна. Това беше друга Гергана - силна, страстна - като лятна буря. Момичето смутено се завъртя и влезе в банята. Алекс се облегна на стола замислено. По нещо приличаше на Юлия – бе красива и силна, бе преживяла много и животът я бе превърнал във воин. Цигуларката му липсваше и често сънуваше допира на горещите ѝ устни. Събуждаше се в тъмнината, измъчван от ревност, желание и обич, но и от вина напоследък. Образът на музикантката често се сливаше с този на Гергана.
Дните се нижеха неусетно и леко застудя. Гергана пазаруваше и се грижеше за старата дама. Бъбреха си по женски и момичето научаваше неусетно много неща – за себе си, за силата, за любовта. Притесняваше я, че старицата не се храни добре. Ставаше все по-бледа и един ден сподели с Алекс тревогата си.
-Може ли да помолим докторката да прегледа Гела? Мисля, че има проблем, а го крие. Безпокоя се за нея.
Алекс кимна и визитата на лекарката не закъсня. Постоя при старицата десет-петнайсет минути, после излезе, погледна двамата и замълча. Чудеше се как да го каже по-деликатно.
-Тази жена гладува, деца. Мисля, че иска да си иде от света.
Гергана не можеше да повярва. Гела беше борец. Защо искаше да умре?
- Защо ме нае да ѝ готвя тогава? - изказа на глас мислите си младата жена.
- За да не умира сама - тъжно констатира лекарката.
И беше права. Не отвори дума за това, което се случи през лятото и есента. Сега Гергана разбра защо докторката бе специална за зеленоокия мъж. Ангелът долетя тихо.
По-късно момичето сподели с Алекс:
-Тази лекарка има много добра душа.
А той многозначително отвърна:
-Тя ме е спасявала много пъти през годините – когато ми беше съседка, а и после.
Гергана замълча. Разбра, че Алекс не иска да говори повече. Относно приятелите си бе дискретен и сдържан. С това разговорът приключи. Ангелът отлетя към брега.
Шоколадовата красавица излезе на балкона и седна в плетения стол. Вятърът нетърпеливо кацна до нея. Променяше се. Ставаше по-уверена. Ако Алекс не внимаваше, имаше опасност да я загуби. Трябваше да намери начин да му го каже. Най-добре да поговори с него по време на сън. Тогава можеше да му дава съвети и да му казва истини, които той пропускаше да види през деня. Вятърът разплете коси и отлетя след ангела.
Отдалеч се чу глухият шум на прибоя. Луната и вятърът се спогледаха с едва доловима усмивка. Докоснаха се в нежна целувка и с тиха въздишка се разделиха в миг.
Мухарем се възстановяваше бавно. Викаха Гергана няколко пъти в следствието да дава показания. Всеки път сякаш я пускаха в кръговете на ада. Накрая всичко приключи и тя се почувства силна. Инквизитора отиваше за двайсет години в затвора. Накрая изпита усещането, че най-после тя и другите жертви са отмъстени. Светът придобиваше други измерения. Сега можеше сама да се убеди в истината, че макар и късно, всеки го настига справедливостта… Ала след двайсет години Инквизитора пак щеше да е на свобода. Сподели тревогата си с Алекс и той успокоително я прегърна:
-След двайсет години той няма да бъде жив.
-Защо мислиш така? – изненада се тя.
-Защото затворниците също имат деца – отговори ѝ тихо той.
Сега тя го разбра. И душата ѝ се успокои. Богородица я прегърна нежно.
-Кажи на Алекс да викне утре адвокат - една вечер поръча Гела.
Бяха говорили за Герганините увлечения по дизайн на дрехи и вътрешно обзавеждане. Бе споделила мечтата си за собствено ателие, занимания с деца и обща работа с Алекс. Имаше ли поръчката на Гела нещо общо с нейните изказани желания?
Зеленоокият мъж кимна, когато шоколадовата красавица му предаде желанието на старицата. Искаше да попита и нещо за адвоката, но не посмя. Някаква странна привързаност имаше между Гела и Алекс. За разлика от повечето възрастни, старицата имаше широки разбирания и се радваше на младежите. Би искала да има такава баба. Много за кратко общува с баба Сократ в Дома. Ако не я бяха изхвърлили, може би нямаше да попадне при Инквизитора. „Затвориш ли страница от живота, не я отваряй пак“, казваше бабата. И бе права. Миналото трябваше да се погребе. Ала не бе никак лесно.
След два дни Гергана се прибра по-рано от работа и завари линейка пред входа. Лоши предчувствия я удариха в сърцето и изтича до апартамента на Гела. Завари там докторката, Алекс и непозната жена, която поразително приличаше на нея самата.
-Адвокат Петрова – представи се юристката. – Вие сигурно сте Гергана? – въпросително повдигна вежди изисканата дама, сякаш я познаваше от години.
Момичето кимна утвърдително. Ако хората имаха двойници, то с тази жена бяха.
-Ще поговорим след погребението. Старицата ви е завещала всичко, което притежава - апартамента и малко крайбрежна земя. Моят съвет е да продадете парцела и мъдро да употребите парите, влагайки ги в сигурен бизнес.
Сякаш небето се приближаваше над главите им. Адвокатката и Гергана се гледаха и неизказани въпроси имаше в очите и на двете. Душите им май се познаваха отдавна.
Гергана стоеше пред гроба на малката старица и единственото, което повтаряше, беше „благодаря”. Сега имаше дом и никой не можеше да я накара да излезе на улицата. А дали точно адвокат Петрова бе поръчала следенето ѝ? И защо? Имаше ли нещо общо с взаимната прилика? На измачканата снимка майка ѝ също беше със светла коса. „Тъкмо изляза от единия лабиринт и се оказвам в следващ“, помисли си Гергана и ѝ стана студено. Не беше майка ѝ. Но коя беше тогава?
Когато минаха четиридесет дни от погребението на старицата, Морската нимфа отиде в цветарския магазин и закупи семена на полски цветя.
-Искам такива, които нямат бодли, но цъфтят дълго и излъчват свеж аромат.
Момичето се усмихна на странното желание на клиентката и предложи няколко вида. Шоколадовата красавица взе пакетчетата със семена и когато отиде на гроба, ги засади с лява ръка. Така я бе учила Гела - за да ги сее сърцето. Поля ги с минерална вода. После посипа захар на кръст, за да е сладък пътя в отвъдното на нейната благодетелка и пак ѝ благодари. „Смирението и благодарността променят съдбата“, казваше чистачката от Дома. „Баба Сократ пак се оказа права, с тъжна ирония установи Гергана. – Но и тя изчезна много бързо от живота ми.“
Вятърът стоеше до гроба и се чудеше защо хората садят на това тъжно място цветя. И защо въобще има гробове. По-добре мъртвите да ги прегърне дълбоката синя вода. Когато няма гроб, болката по-бързо минава. Той прошепна това в ушите на Морската нимфа, но тя бе заключила сърцето си и той целуна косата ѝ, преди да се върне към морската пяна на брега. Една мисъл не даваше мира на момичето – коя бе адвокатката?
А юрист Петрова разглеждаше снимките на Гергана за пореден път. Многократно четеше и показанията на наетия да я следи човек. Имаше голяма вероятност момичето да е дъщерята на сестра ѝ Даниела. Свали очилата си и взе портрета от бюрото си – жената бе като копие на младото момиче. Целуна снимката и заяви на глас:
-Обещах ти да я намеря. И мисля, че днес я видях. Всичко ще бъде наред, кълна се.
Морският бриз рошеше косата на Костас, който седеше на терасата в скъпото си имение и слушаше музиката на Юлия. Цигулката галеше душата му. Внезапно той хвърли недопитата чаша с узо на скъпите плочки. Не искаше, но сърцето му още я обичаше и искаше.
-Сагапо, Юлия, сагапо – прошепна среброкосият мъж и си взе нова чаша.