автор: anonimnik

Веднъж,
само веднъж,
ѝ подаде пламъче топлинка,
като свещ, която припалва друга свещ,
и отминава.

Усмивка, подхвърлена в коридора на дом,
където зимата се разполага
по-свойски от надеждата.

Тя - дете на система,
дресирано в тъга,
отглеждано от стени,
не от ръце,
нито сърце…
една дребна добринка
грейна в нея като слънце
в кладенеца на Сиене-
до дъно! Неизговоримо!
Само ден в година.

Лета летят.
Момичето порасна,
очи- резливи като хряснал лед,
сърце- напукано от миг,
в който повярва,
че може да бъде нечия.

Но той бе само мил човек,
минал набързо,
подбутнал съдбата с едно
„Красавице!“
и забравил.
Тя- не.

В нея се сви ярост,
черна и жалостна,
като мокро гардже,
което бурята събори,
в шепите й.

Като жена,
тръгна да го открие.
Да си му върне мъката,
която той не знаеше,
че някога е оставил.

„Защо не ме спаси?
Защо не ме нарече своя?“-
виеше вътре в нея,
докато предеше бесилка
от нишките
на чужди и свои надежди.

И любовта отхвърлена,
се стори на гарван,
с клюн железен,
предназначен да изкълве
сърце.

И никой не узна
как незначителното добро,
едно недоизречено,
утешение,
се превръща в кинжал,
усмъртяващ.

Неслуките раждат балади.
Не епичните герои,
а пропуснатите бащи.