автор: osi4kata

Често витая из синьото
(никнат криле в душата ми),
от там ме зоват поименно
моите мъртви приятели.
Литвам към тях, не се бавя.
Дали са още бохеми,
обречени на незабрава,
толкова скъпи за мене?
Бохемите рано напускат
сладките земни селения
и ги оставят скучни,
опразнени от значение.
Затова ми лети душицата
често към тях нагоре,
чувам ги, чувам, викат ме,
докато с Господа спорят -
дали е редил планетата
само за мушмороци
и е наложил вето
на свобода и прочие.
Ето ги, ето - виждам ги!
Махат ми - черни ангели,
разбиват с криле тихото,
скучно до смърт евангелие.
Скоро ще бъдем заедно
в пъклото или в рая -
хубави и неразкаяни
в своя живот безкраен.