автор: p12a28n

Много мъдро остаряхме с година две, с любов с мечта
разтърсвахме земята с дръзкия си начин и силата от младостта!
Понякога изгубвахме контраста в ритъма от суета
друг път отказвахме да плащаме , на живота за греха!

А съдбата плахо ни нареждаше, що за грях е младостта
дали били сме някога дорасли- мъдрост трябвало е и за суета?!
Нима сме толкова пораснали-
че да сме заключени в стая с възрастта?
Денят навън отново е прекрасен
само вече сме забравили-да бъдем пак деца!

ПАН.