автор: snejenbor

Всеки път си запланувам да сънувам сън
мама татко да прегърна някакси отвъд.
Да усетя тая синя ярка светлина
да просветнат мигом само техните лица.

Нищо няма да им кажа ще усетят те
няма ново в тез" години пет над трийсетте.
Пак е същата помия тъпчем в кал....Къде
търся някой да открия с огън глас братле.


Все се чувствам отговорен губя мисълта
а духът ми тъй свободен литнал над света
всепоглъщащи интриги евро....лев....клише
търся с някой да говоря няма с кой....Снове

всеки тичащ е потънал във абсурдния контраст
моят вик е колабирал ехо тегне във несвяст.
Трепват в огнени нюанси
живва бледата луна


дребни пръски от шампанско блесват ярко във ноща.
Оптимизмът ми избухва литвам смело над града.
Светла ярка многоцветна засиява там елха.
И летя....летя божествен мил познат ми е града


празничен и тъй тържествен свети в радостна нега.
Излита всяка отчужденост липсва тягостна вълна
в стих по лесно вероятно си изливам и гнева.
Впит във този звезден миг все по ярък свеж


пропит с куп въпроси и тъга живея разпнат в сивота.
Сънувам свят облян в слънца....да си възвърнем милостта
трицветната си ярка същност и затрептим като дъга
над цялата вселенска общност.?