автор: BoboDux

Градът не спи, но никой не ме чува.
Спотайвам се в собствената си сянка.
Приглушена светлина в бара на ъгъла –
барманът, уморен и сънлив, е готин –
слуша по-внимателно от свещеник,
а виното е с аромат на изтравниче.
После такси. Фаровете режат дъжда.
Пътят бяга напред като зимна виелица,
която чупи живота ни като сухи тръстики.
Като ято черни врани летят и годините,
оставяйки само драскотини в сърцето.
Брояхме дните като последни стотинки.
А съвестта, е, тя не е никак безплатна.
Затова, сбогом, Юда, стой на въжето -
съдбата ти е знак за всички останали.
Пустинята в душата ти няма да разцъфти.
Просто самотен мъж, увиснал на сухия клон.
В тъмнината, убежище на самотници,
танцуваме със всяка изменчива сянка.
Натрапчиви гласове в главата не млъкват.
Китара разкъсва нощта – песента й
е моят ад, моят огън, мойта измама.
Искам да се събудя и да забравя
сянката, която се полюшва на клона,
когато уличните лампи спускат клепачи,
а аз разменям душата си за утеха.