автор: anonimnik

Неделен пазар.
Избирам петел за курбан.
Най-хубавия.
Онзи с гребена като разпростиращ се изгрев,
който разсича сенките на двора,
и с пера, в които слънцето се оглежда
като в трепкащо огледало пред боговете
което ги кара да заслъщат очи.

Стои пред мен —
живо чудо, излято от багри,
сякаш небето го е пуснало за малко на земята,
да ни покаже как изглежда съвършенството,
когато реши да се разходи между песъчинките.

И точно тогава
усещам смисъла на избора —
дали тази красота принадлежи на света ни
или трябва да бъде възнесена с дим и молитва,
да се върне там, откъдето е дошла?

Пилчарят дълго мълчи ,
после казва дрезгаво, почти бащински:
„Не е за курбан, човеко…
виж го — той стъпва като хан сред двора,
а кокошките с трепет се отдръпват.
Дори вятърът внимателно заобикаля опашката му,
да не размести ивиците.
Гласът му пресъхва.
„Грехота е“, прошепва-
„такива създания са дар за живите.
За очите.
За земята.“

А аз държа петела,
който трепва в ръцете ми —
предусещайки съдбата
и пита мен, и небето:
къде е домът на красотата?
Тук, сред праха и житото,
или горе, където молитвите
се превръщат в светлина?

И дълго стоя така —
между земята и небето,
между човешкия обред
и божествената искра в мъничкото,
огнено сърце.