автор: anonimnik

Нося мъдрост, есенна, зряла,
в съд от чисти думи наливам.
Ти го плискаш капризно на прага,
избираш с трудния път да я имаш.
Незабравимо, в зората ти детска,
тъй отблъскваше майчина длан,
за първата стъпка- погрешна,
с възторг от внезапната свобода.
С мълчалива болка те гледах
все по-смел, все по- отдалечен.
Обичах, радвах се, не казах „Стига”.
Пред очи ми е алеята, по която пое.
Плаши те сянката от крило, но виж,
то не е пречка, а безмълвна закрила:
да няма болка в правото да сгрешиш,
в урока на висота и на полет.
Вече птица си млада в древния свят,
ятото следваш, друг път делиш се.
Ще намериш гнездо, ще спечелиш другар,
пристан и път- по свой ум. Лети си!