автор: pastirka

Борят се в мен разгневени въпроси,
дращят покоя в душата.
Те са пирони, забивани косо
на съвестта ни в снагата.

Слепи, безлични, неструващи думи
как усмиряват сърцето?
С доза наивност, в шепа безумие
хапче ли гълтаме? Спрете!

Мнимо спасение ли ще намерим,
щом – за удобство – се крием?
Облаци кълбести с ярост катерят
егото, търсещо виме.

Празни са всички мечти и сме смешни –
в кухи яйца щом ги мътим.
Новите спъват се. Всеки е грешен
или сгрешили сме пътя?

Стряскат се дните, сънували рая,
после на възел се сплитат.
Страх ме полазва... Животът ни в края
не заслужава копита.