автор: BoboDux

- Здравей, момиче! Свържи ме с Орготдела на Съюза на писателите, с Еленски, моля! Кой се обажда ли? Обажда се Чорбаджийски. Не, не, не съм Чудомир – за него малцина знаят, че истинското му име е Чорбаджийски. Освен това Чудомир е мъртъв от 60 години. Аз съм Петраки Чорбаджийски. Да, да, същият – инженер Петраки Чорбаджийски... Какво? Не, не се шегувам, аз съм. Как мога да го докажа ли? Какво? Кой може да потвърди, че съм аз? Ами, целият Орготдел като ме види! Я стига, да не искаш да кажеш, че трябва да се дигна от другия край на България е да дойда, за да ме видиш? О, Боже мой, каква младеж се навъди... Нищо не знае и никого не познава.
Същата сутрин инженерът се беше събудил с лошо настроение. Не му харесваше вече да е инженер. Макар и добър в работата си, кой го познава? Я виж съседа Еленски – драска си стихчетата, никой не ги чете, ама го познава цялата държава. И като се появи някъде, веднага почват да шушукат – „Ето го, това е той, Еленски!” И като член на Съюза на писателите бичи всяка година нова книжка, че и по две някои години. И е на щатна работа в Орготдела на съюза.
И тогава го осени голямата идея – защо и той да не стане поет. Колко му е: „край бистра рекичка бяла козичка пасе зелена тревичка”! Готово! И рима си има, че и алитерация! Ако не измисли нищо, ще препише оттук оттам, ще преведе нещо от някой неизвестен самобитен поет от остров Борнео и готово. Работата му се видя крайно приемлива – ако не друго, поне сутрин нямаше да бърза за портала. Чорбаджийски си взе един месец отпуск, уж за да се лекува, купи си три големи тетрадки за стихотворенията и започна да твори. Да, ама на практика се оказа, че работата не е толкова лесна – първо, в Борнео не пишеха стихотворения, а само ядяха поети; и второ – един дявол ги знае на какъв език говореха там.
- Ъъ... Ъъ... – напъваше мозъчни клетки той.
Само че нищо не му хрумваше, освен „Самотен във нощта…“.
- Само че това вече е измислено и го пише всеки втори стихоплетец – промърмори той недоволно, закрачи из стаята, после легна на дивана, чоплейки ожесточено ухото си с химикалката, сякаш очакваше оттам да изскочи някой шедьовър.
Чорбаджийски седна на масата, стисна глава между ръцете си и дълбоко се замисли.
- Ами сега накъде? – почти изплака той.
А стихотворенията не идваха и не идваха. Изгряващият поет взе томче на Смирненски от рафта на библиотеката и го разлисти:
„Нощ кюмурена усука,
столицата с чер саван...“
Ето, дори и това е казано вече. Инженерът дълго се взира в снимката на поета. После се изправи, отиде до огледалото и се погледна в него. Ами каквото и да си приказваме, Смирненски изглеждаше по-зле от него. Сигурна е бил махмурлия, когато са го снимали…
- Какво ми липсва? - стенеше Чорбаджийски. - Защо той може, а аз не? Дали е пишел с паче перо, а аз с химикалка и затова не се получава? Може би и аз трябва да пише стиховете с перо?
На инженера хич не му хрумваше дори в мисълта, че все пак Смирненски и Паисий са доста далече един от друг във времето. И ако беше виждал рисунка на Хилендареца с паче перо, то изкуствения интелект какво ли не прави сега, такава на Смирненски няма.
Новоизпеченият поет нямаше паче перо. Значи – трябва да се набави. Облече се набързо и хукна към най-близкото село, за да си хване край селската бара или да си купи гъска, която ще го снабди с нужните пера.
След няколко часа той седеше пред къщичката на дядо Павел и обясняваше на стареца защо му е нужно перцето. Дядо Павел беше в период след мощна дегустация на новата продукция, пулеше с насреща му и очевидно не разбираше важността на момента. Пушеше ръчно свита цигара със странна миризма и от време на време отпиваше от първокласната нова продукция.
- Добре де, това го разбрах… - хриптеше той с дрезгавия си глас. – Ама защо кокошка да не става? Нали все е перо?
След като за десети път нашият поет му обясни, че кокошката е тъпа птица и мъжете затова викат на жените си кокошки…
- Ха! – надигна глас дядото. – Ти да не мислиш, че патката е по-умна? Патка, гъска, кокошка – все там. Дай да хванем една кокошка, че се ловят по-лесно.
Чорбаджийски така енергично размаха ръце в знак на протест, че за една бройка не се изтърси от столчето. Което беше явен плюс за качеството на новата продукция на дяда Павла.
- Е, щом искаш гъска – гъска да е – съгласи се накрая старецът. – Ставай да хванем една.
Дълго гониха гъските из двора. Птиците много добре разбираха защо са хукнали подире им посред бял ден, крякаха ужасени и се опитваха да литнат, препускайки по дворчето като състезателни коне. Размахваха дългите си крила и накрая из двора настана олелия, вдигна се такъв прахоляк до небето, че дядото се отказа, тръшна се на стола, прокле всичко с пера, включително и поетите и си напълни чашата догоре. А новият поет се опита да загради в ъгъла най-гласовитата гъска със сакото си, за да я заблуди, но тя пак се измъкна.
- Анатема! – ревна с гръмовен глас и пияният вече дядо Павел. - Анатема на всичко, дето има пера или ги ползва за нещо друго, освен да пълни дюшеци и възглавници с тях.
Връвта на кръста на стареца се беше изхлузила някъде из гонитбата и ако в поривите му да стане от стола не му падаха постоянно гащите, щеше да прилича на някой библейски пророк с гръмовното си: „Анатема”!
Чорбаджийски се тръшна на столчето, допи каквото беше останало в чашата му и се разплака. Денят наближаваше края си, а той все още не беше станал поет, не беше написал нито ред, дори перо не можа да си осигури..
Докато пътуваше към къщи, направи му впечатление, че всички седалки в малкото автобусче са разпрани.
- Брей, - рече си развълнуван от откритието си той, - сигурно потомците на някой Остап Бендер още търсят диамантите в седалките…
В къщи бъдещата поетична звезда погледна пак Смирненски, после себе си в огледалото и, решавайки, че не си струва да става поет при такива трудности, се тръшна в леглото си обут и облечен с някакъв смътен план в главата. На следващата сутрин, след като се пооборави и двете му очи започнаха да гледат в една точка, се помъчи да се сети за смътния си план, но нещо не се получаваше.
- Майната му! – рече си той. – После ще се сетя. Ама каквото и да съм измислил на пияна глава, не трябва да е такова, че да гоня патките из пепеляка. Иначе се връщам в завода.
Направи си огромна доза силно кафе и постепенно всичко си дойде на мястото. И смътният план изплува в главата му. Щеше да започне да вари водка! Ама не така кокошкарската, като дядо Павел - по двайсетина литра, по трийсет – а в промишлени мащаби. С разрешително, нужните лицензи и производствена база. Хората можеше да спрат да четата стихчета, но водка щяха да пият до последния си ден. Само го притесняваше донякъде посещението му при лекаря. Чорбаджийски беше огромен като слон мъжага, това му довеждаше както житейски, така и здравословни проблеми. Когато посети лекаря преди месец, оня дълго го слуша оттук оттам, ръчка го с разни инструменти и накрая рече с гробовен глас:
- Виж… Трябва да спреш с алкохола, с кафето, с жените и най-вече с храната. Иначе – не знам…
Вечерта Чорбаджийски разправяше възмутен на приятелите си в кварталната гаражокръчма:
- Мани го тоя, той нищо не разбира. Че е и жесток. За пиенето – съгласен, то аз и не пия много, само с вас тука по някоя бира. И за кафето съм съгласен. За жените… Какво да кажа, то за да съгрешаваш, трябва да има и с какво да съгрешаваш. Пък и честно казано, какво може да бъде по-хубаво от секс с красива, страстна блондинка? Само секс с две красиви, страстни блондинки! Само че на тия години… Ама виж, за храната не съм съгласен. Ами че то едно тяло ми е останало - като спра и за него да се грижа, що ще съм жив тогава?
Потънал в мисли за бъдещия бизнес, той вече си представяше как за него започва да се говори като за цар Петраки. И тогава със страшна сила пред него застана въпросът - как ще се нарича водката. Не му се искаше да е с някое обикновено, тривиално име като „Пшенична”, „Ечемичена”, „Тиквена” или нещо подобно. Припомни си какви имена имаха водките в Русия – страна, всеизвестна с добри водки и отчаяни пияници. Водката „Смирнофф” е известна по целия свят. По-малко известни са „Попофф” и „Петрофф”. „Распутин” и „Горбачофф” са още по-малко известни. „Елцин” и „Жириновски” пък хич ги няма. Да де, ама това са били хора известни. А ако кръсти своята „Чорбаджийска”? Тц, тъпо е – намирисва на джанковица.
Реши, че трябва да открие дестилерия. Да, и ще я кръсти „Кристал” – име определено загатващо за качествата на бъдещата огнена вода. И ще въведе нова екстра за своите клиенти, по тяхно желание. „Кристал” ще произвежда персонализирана екологична водка. Например, „Иван Иванов Кристал“ или просто „Иванофф“ – всичко зависи от клиента! Минималната поръчка пет кашона. Цена - достъпна. Персонализирането на кашон водка ще струва само 10% повече от стандартната и клиентът може да я сервира на масата, радвайки приятели и познати. Дизайна на бутилката също ще бъде по избор.
И тогава в главата на неосъществения поет Петраки Чорбаджийски блесна светкавица – ами ето го, името си е било тук, ама кой да го види.
След три месеца на пазара се появи новата луксозна марка водка „Поетична”.