автор: ZAGORA

Има една мистична дума
между целувките на слънцето със камъка
във вечността на хиляди лета.
На гениална склуптура отломъка
и недопята песен на поета.
Живее думата в стремежа на света
със цяло гърло да извика себе си.
Укрила благодатта
като мая във тялото на хлебеца.
Създадена във залеза
на неоткритата словестност-
тревичка изпод земната кора,
потънала в свенлива неизвестност
под древния чадър на иглена гора.

Стъпало по стъпало , епоха след епоха
вървяла думата нагоре.
През суета и непривична суматоха.
Опитвала се даже да се бори.
И станала висока до небето.
Светът израствал с нея като кула.
Тя на омразата захлопнала резето,
подобно мантра срещу злина и хула.
Така се извисила тая дума...
... Докато станала безсмислена и модна.
Желана хапка върху човешкото ни плато.
Домогване на всеки да я бодне.
И заехтяла думата „любов”
с криле разтворени над двете полушария.
Прицелена като стрела на лов,
сразяваща патриция и пария.
Сега в изменчивия, скотски свят
любовните ни чувства са баналност.
Разкъсан от куршуми флаг развят.
А любовта е смешна,тривиална.
Не й помагат клетви и обети.
Не й помагат ритуали и закони.
Любови- празни във фунийки от гофрети
или пък кръпки върху вехти панталони.
Една е святата,голямата любов,
божествена,огряла вековете.
Върху живота- благородния обков.
Невехнещо, прекрасно цвете.
На майките великата любов!
Недиреща, нечакаща отплата.
Изконна като благослов.
Пребъдваща в сърцата.