Зората, сънена, се гуши в облак,
ветрецът го посреща с топъл зов -
пристига той, прастар, но близък,
със зима в шепите и благослов.
Димитровден е, сиромашко лято,
честит да ни е тук със берекет,
гроздовата мъст налива ноти
от вимето на лозето с мискет.
ЛистЪт се свива като дъх след слово
в поклон и сбогом с пристан клонест,
преходен е всеки миг, оставил
отпечатъка от свойта прелест.
Наздраве, сънародници, наздраве,
полазникът ни нека да е бял -
от сън дълбокия да ни избави,
сварени в незавидния ни хал!
В очите блясъкът, щастлив, да светне,
покорният е сляп и заблуден,
наздраве, Вам и нека да възкръсне
благоденстващ българският ден!





