автор: Freya

За земята...

Вървиш сред златни житни класове.
Вървиш тихо и някак си дочуваш
чужди песни, шепот, гласове
и пак с отворени очи сънуваш.

Вървиш по древна пръст отново бос
и някак си по чужди стъпки тичаш.
Във свойто царство пак се чувстваш гост,
а колко пъти в вярност си се вричал.

Вървиш под свойто слънце, под небето,
което винаги си пазил във кутия,
слънчеви лъчи събираш в шепа,
гониш пеперуди и стихии.

Вървиш и мислиш си, че вече знаеш пътя,
и вдишваш жадно спомени забравени,
но все така безшумно ще се луташ
сред избледнелите си мисли изоставени.

Защо си мислиш, че всичко си видял,
докоснал си, обичал си, оплакал,
вселена във ръце държал си цяла,
всеки миг безкраен си дочакал?

И всъщност ти си толкова безсилен,
а Земята - тя е всемогъща,
плът от глина и вода е сътворила,
а сега последния ти дъх поглъща.