автор: pastirka

За всеки този бързащ влак
е с първа или крайна спирка.
Наместник божи дава знак,
всевишният надува свирка
Световният локомотив
съдбите ни човешки носи.
Едни се качват с вик щастлив,
а други слизат... Под откоса.
Проплакалият е добре
и майчина гърда засуква.
С годините ще разбере –
илюзиите се пропукват.
И кошницата му с лъжи,
която взе от тази гара,
започнала е да тежи.
Тъй непосилен е товарът!
Изхвърлиш ли една лъжа,
веднага друга се намества
с нахалното: “Ще издържа
до края в твоята фиеста!“
Щом хлябът вече ти горчи
и гълъби-мечти не храниш,
а ранобудните лъчи
в душата ти отварят рана,
дошъл е крайният момент
да слезеш, пътнико, от влака.
Две шепи пръст... Без монумент
Без славата, която чака.
Нагоре литнал, виждаш как
потегля влакът с младенците,
надежди той дарил им пак.
Дано не им вгорчават дните.