автор: ina_krein

Намериха го пред вратата на църквата на Ивановден. Свещеникът се надвеси над премръзналото момче смутено.
-Мъртво комай ми се вижда – поглади посивялата си брада.
Внезапно то отвори очи – яркозелени, с точици около зеницата, като на тигър.
-Вай, шейтан – уплашено извика попът, прекръсти се и се огледа.
Хората се дръпнаха назад.
Селото беше бедно, едва свързваха двата края. Хранениче не бе нужно никому.
Непознатото момче пак отвори очи и срещна погледа на младо момиче в черно. Усмихна му се и затвори бавно клепачи.
-Аз ще го взема – решително заяви Петра. – Да си имам дружинка.
-Хубаво, булка – неохотно одобри попът. – Да си имаш утеха в мъката. Ама мен ако питаш, недей. Очите му на шейтан мязат.
Петра се наведе и сложи ръка на челото на момчето. Гореше. От допира то отвори очи срещу нейните и пак се усмихна.
-Как те викат? – попита го тя, а то направи знак, че е нямо.
Хората бързо се дръпнаха още и заповтаряха думите на свещеника – шейтан.
Понеже нямаше как да им каже кой е, как се казва и откъде е, лесно му дадоха име – Шейтан. Беше мургаво, около 10-годишно момче, с едър кокал. Петра можеше по-скоро да му бъде сестра – скоро бе овдовяла - на 17 години само. Кръгло сираче от близкото село, бяха я дали на старец с тежък характер, преди да навърши петнайсет. Тя си знаеше как преживя двете години – унижения и обиди, бой. Но бе благодарна, че не я търсеше като жена – поне от това Бог я пожали.
Когато Донко умря, мислеше, че е спасена, ала скоро разбра, че всички мъже от селото смятаха да я имат за развлечение. Трудно беше да се опази и вече мислеше да избяга, но ангелите изпратиха този пазител за нея – Шейтан. Сега нямаше да чукат по тъмно на портата или да прескачат оградите на нейния дом.
С билки и горещи разтривки излекува момчето, което ѝ се отплащаше с труд и целуване на ръка. Скоро всички разбраха, че в къщата ѝ живее мъж – градината бе окопана, а дървата нацепени и подредени. Кладенецът – почистен, а животните обгрижени с обич и внимание.
-Шейтан – цъкаха селяните и я поглеждаха завистливо. – Безплатен ратай си намери вдовичката.
Къщата беше двустайна – в едната живееше тя, в другата настани Шейтан. Бързо му прекрои дрехите на покойния, обу го и заприлича на селянин, но с дълга черна коса.
-Я сядай да ти подрежа чорлите – засмя се един ден Петра. – Така мязаш на монах.
Шейтан сви вежди и я изгледа сърдито. Огледа се в прозореца и седна послушно на стола.
А на другия ден натовари картофи и лук в двете дисаги и отиде да ги продава в града. Парите остави на масата и пак целуна ръката на Петра. Така заживяха – в мир.
Минаха години и момчето стана левент, а Петра все още бе млада и хубава. Ала никой не смееше дума да каже за тях двамата. Шейтан стоеше до рамото ѝ като ангел пазител и вдигаше тежки юмруци, ако някой намекнеше нещо за хубавата жена.
През лятото направи зимник, в който се влизаше направо от кухнята – да ѝ бъде удобно зимата да взема продукти – да не мръзне в студа. Работеха рамо до рамо – от време на време спираха и Петра бършеше потта от бялото си лице. Често отиваше до дълбокия кладенец и се плискаше с вода. Красив беше пустия му Шейтан! Дърпаше като с магнит жадната ѝ за ласки душа. Беше объркана – доскоро беше момче, а сега силата му нямаше край – привличаха я като огнено слънце силните му ръце.
Не по-малък пожар бушуваше и в гърдите на младия мъж. Красавица беше Петра и с времето сякаш узряваше като вкусен плод – наливаше се с медена сладост, дърпаше го към себе си неудържимо. Не знаеше какво да направи с желанието си и правеше лудории в неделя на селското пъстро хоро.
-Шейтан – шепнеха хората и подозрително гледаха ту него, ту Петра, искайки да открият повод за някаква клюка, ала и двамата се държаха на разстояние.
Зимата беше студена, почти като онази, когато в живота на Петра се появи Шейтан. И пак беше Ивановден, когато стопанката на малкия дом легна болна. Изгаряше в огън и бурно бълнуваше. Шейтан се въртеше около нея и се чудеше как да помогне. Вареше билки и мед, ала нямаше полза. Огънят я изгаряше.
Към полунощ болната затвори очи и младият мъж се изплаши. Нямаше избор, трябваше да наруши реда. Съблече я и донесе от зимника най-силната първа ракия. Започна да я разтрива с нея и претопена свинска мас. После я зави с дебела тъкана черга, а на челото, китките и краката ѝ сложи кърпи с оцет. И така няколко пъти до сутринта.
Щом започна да се развиделява, огънят спадна. Петра отвори очи, протегна ръце към Шейтан и прошепна:
-Обичам те повече от живота!
Младият мъж я притиска до сърцето си в отговор и още по-тихо отвърна:
-И аз!
След литургията дворът на къщата се напълни с хора. Кметът и свещеникът затропаха на вратата, а селяните очакваха с нетърпение какво ще се случи.
Шейтан отвори вратата по риза. Очите му светеха като на разярен тигър.
-Не може така, Шейтан – започна ядосано кметът. – Цяла нощ лампата е горяла у вас. Хората разни неща говорят – и замълча.
-Ако пък искате да се вземете с Петра, има си начин – прокашля се отчето.
-Щом е така, ще ни венчаете още в неделя – заяви младият мъж и тълпата ахна. – Нека първо Петра да оздравее – и оглеждайки весел всички, усмихнато допълни: - Името ми е не Шейтан, а Иван. А мълчах, защото избягах от манастир, дето ме биеха и унижаваха. Не исках никой да ме познае. Тук намерих и дом, и любов. Каня ви всички на сватбата.

©Ина Крейн - Илияна Каракочева
из сборника с разкази "Три пъти любов"