автор: sofia_air

Една злина се ражда от злина.
На всичкото ни сполетя и тази –
безлюдна става нашата земя,
села окачват тежки катинари.
И няма вече кой да прекоси -
със месеци ни дъх, ни лъх, ни шепот.
Освен онези с грозните торби -
във мирно време мародери шетат.
Цветя не никнат. Зрял и дъхав плод
не носи в щедра пазва златна есен.
Лозницата се моли за живот.
Звънът на чан е ехо в тъжна песен.