автор: erka

В тази къща прибрала от милост на топло несретата,
нито своя, ни чужда съм. Нито гост - дошъл отдалече.
Но съм тук - като детска прищявка вторачена в нея,
а сърцето е стиснало сламка от пътека обречена...

...няма помен от куче, да залае от радост, че идвам,
ни следа от огнище - да прошета до прашната улица.
Ни цветя седенкуват, ни билка за болест в градината,
нито пилци се драчат за залче изпуснато в унес...
Кой да питам: Защо? Колелото ръждиво е кривнало
и напразно е свела каруцата почерняла гърбина...
Никой няма петровка за мен да откъсне и пътьом
да я омие в шепите с дъх за: Добре си наминала!

Спи дълбоко животът прегърнал под сенките бурена...
И камбана не би го пробудила - глух като пън е.
А в сърцето е толкова тихо, че мога оттука да чуя
как подрязва лозите и бъчвите стяга в съня си.
Но лозите не помнят. В оскъдица сбират мъниста -
от немилост ръцете им чак по земята са тръгнали...
...и се дави сърцето, в каквото било му е близко,
и го тегли причината - там, откъдето е свърнало...

...а след него дъждът - полудяло от мъката конче,
ще остане да бие със гневно копито по портата.
Ако чуеш случайно отгоре, помилвай го, Боже!
Харижи му подкова и път. И прошка... за поводи.