автор: BoboDux

Всичко има свое време -
недоизпетите съзвучия
възлите от спомени,
забравените редове,
които някога написахме.
Построихме наполовина
храмовете, обещавайки си,
че все пак някой ден
може пък и да успеем -
преди последната камбана
да прозвъни за среща
със създателя.
Поглеждайки назад,
разгръщаме понякога
забравените ръкописи –
останали са без следа,
но и без болка във душата.
Били са само нощен лек
срещу безсънието ни.
Защо тогава сме написали
толкова внезапни страници…