автор: snejenbor

Когато останеш сам срещу себе си и тихото стане по-тихо в ноща
и сенките плъзват на жълтата дюля..по стари дувари на къщи с душа.
За миг онемяваш с поглед в луната опулила златни изкрящи очи
загадъчно някъде вятър изстрива щрихи на светли но минали дни.

Стон в дълбините на нощната лепкава юлска упойваща нежна тъма
вик на самотна гарга прорязва. Крясък раздира...след миг...тишина.
Вселената...спомен прах..и безвремие...кикот на стара фатална жена
в образ на ангел с лъх на безгрижие ..но с нежност разперва над всеки крила.


Перата на ангела кротко се стелеха сякаш.. че сняг сега заваля
разпръскват ни дните ...а сянка на дявола тихо застина и падна в пръстта.
Душата на пръсти беззвучно премина под ясния поглед на ярка звезда
сниши се отново и пак се в въздигна и тихо прошепна: МИР ПО СВЕТА!