автор: shrike

Момичето с божурите
отдавна се усмихва
само в сънищата си.
Вятърът е натясно
сред рафтовете от нотни листи,
захвърлени като спомени,
които отказват да мълчат.

Дантелените пердета полудяват,
въртят се с луната,
воали от звезден прах,
протегнати криле
към онова, което никога не се сбъдва.

Треперят шепоти,
непокорни желания,
разпиляни по мостчето,
което никога не ни събра.

И все пак сме били там,
някъде, през времето,
сред божурите:
ти откъсваше цвят за своето момиче,
а аз се давех в розовото
на твоя сън.

Не се обръщам.
Тревите галят нозете ми,
белезите по кожата
светят като знаци.

По дланите - въпроси
нарисувани с пламъци,
неизречени,
като либрето,
което нощните очи
пазят в тъмното.